Зовът на барабана [bg]

— Баща ти е мъдър човек. — Сърцето му се сви от нещо средно между ревност и благодарност — но благодарността беше много по-силна.

— Татко е бил войник. — Уили се изправи още и изпъна рамене от несъзнателна гордост. — Той се е бил в Шотландия, на Въс… — закашля се, лицето му стана червено, когато зърна килта на Джейми и осъзна, че вероятно говори с човек от победените в тази битка. Завъртя въдицата в ръката си, не знаеше накъде да гледа.

— Да, знам. Там го срещнах за първи път. — Джейми внимаваше да не показва, че е развеселен. Изкуши се да каже на детето обстоятелствата при първата им среща, но това нямаше да е честна отплата за безценния дар от страна на Джон — тези скъпоценни дни със сина му.

— Той наистина беше много смел войник — съгласи се Джейми с безизразна физиономия. — И си служеше добре и с двете ръце. Ти започна ли да се учиш да въртиш меча?

— Малко. — Уили беше забравил смущението си заради ентусиазма от новата тема. — Ами, тренирам по малко откакто станах на осем и се научих да парирам и да нападам. Татко казва, че трябва да имам хубав меч, когато стигнем във Вирджиния, защото вече съм достатъчно висок.

— О… Ами тогава, ако държиш меча с лявата ръка, няма да имаш проблеми и с въдицата. Ето, нека опитаме отново, иначе ще стоим гладни.

На третия опит мухата кацна леко на водата и се понесе по нея няколко секунди преди малка, но гладна пъстърва да се издигне на повърхността и да я лапне. Уили изписка от вълнение и дръпна въдицата толкова силно, че изумената пъстърва полетя във въздуха покрай главата му и падна с плясък на брега зад тях.

— Успях! Успях! Улових риба! — Уили размахваше въдицата и тичаше в кръгчета от радост, забравил за гордостта, възрастта и титлата си.

— Наистина успя. — Джейми взе пъстървата, която бе горе-долу двайсетина сантиметра от носа до опашката и потупа ликуващия граф по гърба. — Браво, момче! Като че ли вече кълве добре, нека хванем още една-две, а?

Пъстървата наистина кълвеше добре. Когато слънцето залезе зад далечните черни планини и сребърната вода стана калаена, те вече имаха доста риба. И двамата бяха мокри, изтощени, почти ослепели от взиране, но все пак щастливи.

— Никога не съм опитвал нещо толкова вкусно — каза замечтано Уили. — Никога. — Беше гол, увит с одеяло. Ризата, бричовете и чорапите му бяха окачени на един клон да съхнат. Той легна с доволна въздишка и се оригна леко.

Джейми просна влажното си наметало на храст и сложи още едно дърво в огъня. Времето беше хубаво, слава богу, но все пак бе хладно след залез и нощта се спускаше. Той стоеше близо до огъня, за да навлиза топлият въздух под ризата му. Топлината се издигаше по бедрата му и докосваше гърдите и корема, успокояващо като ръцете на Клеър по хладната плът между краката му.