Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Най ме изгаряше: как ли върви обискът там, у Аля? Снощи май ми дойдоха твърде много впечатленията и събитията или пък се бях гипсирал — за домашния обиск не сколасах да се разтревожа. А сега — все за него си мисля — и все заради моите грешки. Защо им отворих вратата?! Можехме да имаме половин час за изгаряне, за подготовка, за споразумяване. Защо побързах да изляза? Останаха почти всичките, ония, осмината, после не ги видях, същият Зверев ли ръководи обиска там? Как можа да съвпадне така: двата „Социализма“ наведнъж — и Шафаревич към тях на всичко отгоре. Чантата си той може и да не даде, но един екземпляр остави на бюрото ми и вече няма как да го скрие! Добре, че взе моите статии за сборника, но другите екземпляри са си направо на бюрото, и проектите на колко още автори, и то полузавършени, майчице, затри се „Изпод канарите“, три години ги подготвяхме — и всичко отива на вятъра. Да. А писмата от Запада? — те са си просто върху бюрото, изобщо няма нужда да ги търсят, достатъчно е да се пресегнат! никога нито едно не хванаха, а т е з и ще ги прочетат, всички карти сваляме!… Много неща може да има там… И поправките към „Писмото до вождовете“, направени предната нощ. И още по-лошо! Последното приложение към „Тихият Дон“ — не стига, че няма да го изпратим, но — ще научат всичко! И едно филмче, полуразвалено, дубликат от последната пратка, трябваше да го изгоря, забравих да го изнеса извън града, а вкъщи е сложно да се изгаря, — поне този трофей е напълно безсмислено, съвсем позорно да им давам. И в огнеупорната каса е цялото „Теле“. Телето, цялото, преписано на машина! ще ми се да викам, да се въртя, да търча из килията! От години е така, лотария: ту ми се струва, че при мен е най-безопасно, и събираме всичко при мен, ту ми се стори, че съм загазил и помъкваме всичко, откарваме някъде цяла торба, заравяме я някъде. А екземплярът от „Пленниците“ не е ли у нас? Да не говорим за Втория Възел и за ленинските глави — всичко това сега е в ръцете им. Боже, Боже, стоях като скала, 25 години конспирация, само успехи, само успехи — и такъв провал. А било достатъчно, ама досега не им стискаше, просто да дойдат у дома. И толкоз.

Зад възглавето ми клетият чейнчаджия въздишаше, въртеше се, изгаряше, палеше цигара след цигара. „Спи — му казвах аз, — спи, най ще ти трябват сили.“ Не — „кой ме е предал?“ го изгаряше. Освен собствените ни грешки предателството на близки хора най-много пърли. А вторият спеше спокойно.