Корона от мечове

Едва разпозна жената, влязла в шатрата, където я държаха като пленничка. Халима, секретарка на една от онези глупачки, които се наричаха Айез Седай. Глупачки, но я държаха здраво с помощта на обръча от сребрист метал около врата й, държаха я и я принуждаваха да им се покорява. Бърз тласък напред, въпреки че се молеше да продължи бавно. Жената преля, за да осигури светлина, и Могедиен видя само светлината. Трябваше да е сайдин — сред живите само Избраните знаеха как да източват от Вярната сила — Силата, идеща от Тъмния — и малцина от тях бяха толкова глупави, че да посягат към нея освен в мигове на въпиеща нужда — но това беше невъзможно! Бързо замъгляване и тласък напред. Жената назова себе си Аран-гар и нарече Могедиен по име, извести я, че е призвана да се яви в Ямата на ориста, и махна нашийника ай-дам, потръпвайки от болка, каквато никоя жена не можеше да понесе. Отново — колко ли пъти вече го беше правила? — отново Могедиен запреде потоци и отвори малък Портал сред шатрата. Плъзна се, за да си даде време да помисли сред безбрежната тъма, но скоро след като стъпи на своята платформа, приличаща на малка, затворена отвсякъде мраморна тераса с удобен стол по средата, се озова на черните склонове на Шайол Гул, вечно загърнат в здрач, където от отверстия и тунели в скалите се издигаше пара и пушек на гъсти сиви валма, и мърдраалът пристъпи към нея в мъртвешки черното си облекло, подобен на мъж, но с лице бяло като личинка и безоко, и по-висок, по-едър от всеки друг Получовек. Съществото я изгледа надменно, изрече странното си име и й нареди да тръгне след него. Един мърдраал не можеше да се държи така с Избраните. Сега тя запищя на съня си да продължи по-бързо, така че да се замъгли, да стане неузнаваем, непонятен, но ето, докато следваше Шайдар Харан в устието на Ямата на ориста, ето че сега всичко продължи в съвсем нормалния си ход и изглеждаше по-истинско, отколкото Тел-айеран-риод или реалния свят.

Сълзи потекоха от очите на Могедиен по вече лъсналите й от плач бузи. Тя се загърчи на тясната си твърда постелка и замята отчаяно ръце и крака в напразно усилие да се събуди. Вече не съзнаваше, че сънува — всичко изглеждаше съвсем истинско, но спомените си стояха дълбоко в ума й и в тези дълбини инстинктът й запищя и задращи, търсейки изход и спасение.

Твърде познат й беше спускащият се надолу тунел с каменните ножове по тавана, надвиснали като чудовищни зъби, стените, сияещи с бледа светлина. Много пъти бе предприемала това пътуване надолу от деня, в който за първи път бе дошла да изрази почитта си към Великия властелини да му врече душата си, но никога както сега, никога след такъв провал, съзнаван в цялата му величина. Винаги досега бе успявала да прикрие провалите си дори от Великия властелин. Тук можеше да се случат неща, невъзможни никъде другаде.