Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Лорн опипа горното одеяло на леглото.
— Тук има кръв, сержант. — Обърна се и го изгледа.
— Един от хората ми се сбил с убиец-маг на Тайст Андий — отвърна той. — Ще се оправи.
— Версията е доста неправдоподобна, сержант. Всички Тайст Андий са с Каладън Бруд на север. — Очите й се ококориха невярващо. — Не искате да кажете, че Господарят на Лунния къс лично е напуснал крепостта си, нали? За какво? Да избива малазански шпиони? Хайде де!
Уискиджак се навъси.
— Ефрейтор Калам и взводният ми маг се сблъскаха по покривите с поне половин дузина Тайст Андий. Това, че хората ми оцеляха, прави твърде неправдоподобно присъствието на Лунния господар наоколо, нали, адюнкта? Но нека съберем фактите. Луната застава на място малко по на юг от града. Господарят й сключва съюз с владетелите на Даруджистан и първата им задача е да очистят местната Гилдия на убийците. Защо? За да не могат хора като нас да се свържат с тях и да им предложат сделка. И дотук всичко върви според замисъла им.
Лорн помисли известно време и каза:
— Добре, щом не можете да се свържете с Гилдията, защо не извършите убийствата сами? Вашият ефрейтор Калам се броеше за един от най-добрите в Нокътя, преди да бъде… освободен. Защо не се е заел с градските управители?
Мъжът скръсти ръце на гърдите си и се облегна до вратата.
— Обмислихме и това, адюнкта. И сме на една крачка пред вас. В момента един от хората ми преговаря да ни наемат като частна охрана за едно празненство на благородници тази вечер. Очаква се да присъстват всички по-важни особи — членове на Съвета, Върховни магове, магистрати. Сапьорите ми разполагат с достатъчно останали муниции, които да направят това празненство незабравимо за дълго време.
Лорн се постара да преодолее нарастващото чувство на безсилие. Колкото и да се канеше да поеме нещата под свой контрол, Уискиджак до този момент като че ли се справяше чудесно, предвид обстоятелствата. Подозираше, че самата тя едва ли щеше да се справи по-добре, макар все още да се съмняваше в тази история за Тайст Андий.
— От къде на къде — попита накрая тя — едно имение ще наема за охрана банда чужденци?
— О, ще има и градски войници. Но никой от тях не е баргаст. — Уискиджак се усмихна цинично. — Гъделичка, адюнкта. На благородниците лигите им текат. Вижте, един едър татуиран варварин им се мръщи от високо. Възбуждащо, нали? — Той сви рамене. — Рисковано е, но рискът си струва да се поеме. Освен ако, разбира се, нямате по-добра идея, адюнкта.
Тя долови предизвикателството в тона му. Ако беше помислила по-рано, щеше да съобрази, че титлата й не може да сплаши този човек. Беше стоял до Дасем Ълтър, обсъждал бе тактика с Меча на империята в разгара на битката. И изглежда, понижението в сержант не беше прекършило този мъж — това поне беше разбрала от мнението на войската в Пейл за Мостоваците. Нямаше да се поколебае да оспори всяка нейна заповед, ако намереше основание.
— Планът ви е добър — заяви тя. — Кое е имението?
— На някаква жена, казва се лейди Симтал. Фамилното име не знам, но изглежда, всички тук я познават. Разправят, че била голяма хубавица, с влияние в Градския съвет.
— Добре — каза Лорн и оправи наметалото си. — Ще се върна след два часа, сержант. Трябва да уредя и някои други неща. Гледайте всичко да е готово — в това число и процедурата с взривовете. Ако не ви наемат, трябва да измислим друг начин да се явим на това празненство. — Тръгна към вратата, без да го гледа.
— Адюнкта?
Лорн се обърна.
Уискиджак отиде до задната стена и дръпна опърпаната завеса.
— Този тунел излиза в друга къща. Оттам можете да излезете в квартал Дару.
— Не е необходимо. — Снизходителният му тон я подразни.
Веднага щом тя излезе, Бързия Бен се измъкна от тунела и измърмори:
— По дяволите, сержант! За малко щеше да ми я натресеш!
— Няма начин — отбеляза Уискиджак. — Всъщност постарах се да я откажа. Нещо от Калам?
Бързия Бен закрачи из малкото помещение.
— Все още не. Но скоро ще му се изчерпи търпението. — Обърна се към сержанта. — Е? Мислиш ли, че е изиграна?
— Изиграна? — Уискиджак се изсмя. — Сбъркахме я.
— Паран каза, че може да изтърве нещо. Изтърва ли?
— Все още не.
— Става напечено, сержант, кълна се в Гуглата.
Другата врата се отвори и влезе Тротс, озъбен в нещо средно между усмивка и гримаса.
— Успя ли? — попита Уискиджак.
Тротс кимна.
Беше късен следобед. Крокъс и Апсалар чакаха на площадката на кулата. От време на време надничаха от ръба, за да видят уличните празненства. В тълпите долу се долавяше нещо налудничаво, сякаш танцуваха и се смееха на ръба на отчаянието. Въпреки радостта от настъпващата пролет, сянката на империята Малазан бе надвиснала над всичко. Всъщност, с висящия на юг Лунен къс, мястото на Даруджистан между двете велики сили беше явно за всички.