20 години по-късно

— А как постъпиха с тях? — попита д’Артанян.

— Половината обесиха, а другата половина разстреляха — отвърна Арамис.

— Е добре — рече д’Артанян, — гарантирам ви, че докато във вените ми има капка кръв, вие няма да бъдете нито обесени, нито разстреляни. Пусто да остане! Нека само се опитат! Впрочем виждате ли тая врата, Атос?

— Е какво?

— Вие ще излезете през нея, когато си искате. От тая минута вие и Арамис сте свободни като вятъра.

— Да, такъв сте вие, мили д’Артанян — отвърна Атос, — и вие не сте ни вече господари: тая врата се пази, д’АртаНян, много добре знаете това.

— Е, ще я издъните — рече Портос. — Колко са? Десетина души най-много.

— Това е нищо за нас четиримата, но за двама ни е много. Не, щом веднъж се разделихме, трябва да загинем.

— Спомнете си съдбоносния пример: на пътя за Ваидомоа вие, храбрият д’Артанян, и вие, безстрашният и силен Портос, бяхте победени. Сега е редът на мене с Арамис, А това никога не се случваше, когато бяхме четиримата заедно. да умрем, както умря лорд Уинтър; колкото за мене, заявявам, че съм съгласен да бягаме само четиримата.

— Невъзможно — каза д’Артанян, — ние сме под заповедите на Мазарини.

— Зная и не ви принуждавам. Доводите ми не подействуваха; без съмнение те бяха лоши, щом не въздействуваха на такива трезви умове като вашите.

— Впрочем и да бяха подействували — се обади Арамис, — по-добре е да не излагаме такива прекрасни приятели като д’Артанян и Портос. Бъдете спокойни, господа, ние няма да ви посрамим със смъртта си. Колкото за мене, аз се гордея много, че ще отида срещу куршумите и дори на бесилката заедно с вас, Атос, защото никога не сте били тъй велик, като днес.

Д’Артанян не каза нищо, но след като изгриза стъблото на цветето, започна да гризе ноктите си.

— Защо си въобразявате, че ще ви убият? — заговори той най-после. — От де на къде? Кой има интерес от вашата смърт? Освен това вие сте наши пленници.

— Глупак с глупак! — рече Арамис. — Нима ти не познаваш Мордаунт? Е добре, той ме погледна само веднъж, но в тоя поглед прочетох присъдата ни.

— Наистина, много ме е яд, че не го удуших, както ме съветвахте, Арамис — забеляза Портос.

— Е, пет пари не давам за Мордаунт! — извика д’Артанян. — Пусто опустяло! Ако той ме пОгъделичка по-отблизо, ще го смачкам това насекомо! Не бягайте, безполезно е, защото, заклевам ви се, тук сте също тъй в безопасност, както преди двадесет години бяхте вие, Атос, на улица Феру, а вие, Арамис, на улица дьо Вожирар.

— Гледайте — каза Атос и протегна ръка към единия от двата решетести прозорци, които осветяваха стаята, — ей-сега ще узнаете какво трябва да правите: ето го че лети натука.

— Кой?

— Мордаунт.

Наистина, като погледна натам, където сочеше Атос, д’Артанян видя един конник, който препускаше в галоп.