Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Искаше му се отново да отиде до къщата на момичето. Не беше ходил шест дена, а миналата сряда — или може би вторник, — когато успя да овладее желанието си и не отиде, се закле, че повече няма да стъпи там. Беше много рисковано. Господи, ами ако Ники научи отнякъде! Представи си пискливия и кикот и подигравките й. Има късмет, че досега не са го хванали, но не бива повече да ходи. Да, но, мислеше си той, това го бе завладяло така, както алкохолът завладява алкохолиците — те се заричат да не пият и после пак започват. Причината може би се криеше в празнотата, която усещаше, в липсата на нещо хубаво, което да запълни живота му. Оставаше му момичето на име Тийролф. Казват, че алкохолиците пият, защото нямат нищо по-интересно, с което да запълнят живота си. Това, което Робърт изпитваше, докато крачеше бавно из стаята си в шест и десет тази събота вечер, можеше да се нарече изкушение. Не е невъзможно да му устои, убеждаваше се той. По-добре отиде на някой глупав филм. Или пък бъди по-силен, иди да вечеряш някъде, след това се прибери и прочети някоя книга. Пиши на Питър и Една и ги покани да ти гостуват някоя събота и неделя. Не можеше да ги покани в апартамента си, но „Путман Ин“ не беше лошо хотелче. „Не мисли повече за момичето. Да надничаш през прозорците на чужда къща, е налудничаво занимание и едва ли ще ти помогне да заживееш спокойно. Още по-малко пък ще ти осигури добро психично здраве.“ Робърт се засмя. Нарушаваше лекарските предписания.

Мракът беше паднал. Шест часът и осемнадесет минути. Пусна радиото, за да чуе новините.

Седеше на канапето, полузаслушан в новините, и се чудеше дали да не отиде и тази вечер. За последен път. А и тя може да не си е вкъщи — нали е събота вечер. Робърт долавяше един глас, който подобно на оратор, изведнъж решил да демонстрира красноречието си, след като е мълчал дълго време, се бе надигал и спореше: „Защо да не отидеш още един път? Досега не са те хванали. А и какво толкова ще стане, ако тя те види? Ти не приличаш на психопат.“ (Втори глас: „А можеш ли да кажеш как точно изглеждат психопатите? Едва ли.“) „Освен това ти е все едно дали ще те хванат. Какво ще загубиш? Винаги си го казвал, нали?“ Ораторът седна. Не, не го беше казвал и не му беше все едно дали момичето ще го хване, или не. И все пак да си остане вкъщи тази вечер, означаваше за него смърт, бавна, тиха смърт, а да види момичето отново — живот. За кое от двете си ти, Робърт Форестър? А и толкова ли е трудно да живееш?

Излезе от Лангли по магистралата и за по-пряко зави по един тесен разбит път. Нямаше никакво улично осветление, малкото къщи, покрай които минаваше, бяха доста встрани от пътя и той имаше чувството, че е попаднал в свят на непрогледна нощ. Беше намалил скоростта на тридесет и пет мили в час, защото дупките по пътя като че ли нямаха край. Стигна Хъмбърт Корнърс, зави надясно покрай банката, чиято червено-бяла пощенска кутия стърчеше на ъгъла, и продължи нагоре по пътя, който беше толкова стръмен, че трябваше да превключи на втора. Най-сетне отляво се показа тъмната къща с бели щори, което означаваше, че до алеята, където винаги оставяше колата си, имаше още само стотина метра. Намали скоростта, изгаси фаровете и измина остатъка от пътя на габарити. Влезе в алеята, десетина метра по-нататък спря и излезе от колата, след това извади фенерчето от джоба на вратата. Използуваше го рядко, най-вече за да види накъде да се отмести, когато идва кола, макар че досега се бе разминавал с много малко коли.