Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Ъ…
— От нараняване на главата ли беше предизвикано, или просто понякога се появява без причина?
— Имам го от дете.
— Колко сериозни са гърчовете?
— Не особено. Не е толкова зле, колкото всички казват. Не е като да падна на земята и да се загърча, както хората си мислят. Ръката ми се свива няколко пъти или потрепервам няколко мига, без да мога да се овладея.
— И оставате в съзнание?
— Аха.
— Вероятно е миоклонично. Давали ли са Ви горчивка за дъвчене?
— Хмм. Да. Не знам дали помага. Свиването не е цялата беда. Много често, когато то се случи, ставам наистина слаб. Особено от едната страна на тялото.
— А, би могло да е свързано с пристъпите. Случвало ли Ви се е трайно отпускане на мускулите, неспособност да се усмихвате с едната страна на лицето например?
— Не. Откъде знаеш толкова много? Не си ли войник?
— Поназнайвам малко полева медицина.
— Полева медицина… за епилепсия?
Каладин се прокашля в шепа.
— Добре. Разбирам защо не искат да влизате в сражение. Виждал съм войници с наранявания, които предизвикват подобни симптоми. Военните лекари винаги ги освобождават от служба. Не е срамно да не сте годен за бой, Сиятелни господарю. Не всеки мъж е потребен за войната.
— Да бе — горчиво рече Ренарин. — Всички така ми казват. И после до един се връщат на бойното поле. Ардентите твърдят, че всяко Призвание е важно, а какво ни учат за отвъдното? Че животът след смъртта е една голяма битка за отвоюване на Селенията на Покоя. Че най-добрите войници в този живот се прославят и в другия.
— Ако животът след смъртта е наистина една голяма битка, то аз се надявам да свърша в Преизподнята. Поне там ще мога да си подремна. Както и да е. Вие не сте войник.
— Искам да бъда.
— Сиятелни господарю…
— Няма да е нужно да ми възлагаш нещо важно — настоя Ренарин. — Дойдох при теб вместо в някой друг батальон, понеже повечето от твоите войници са патрули. Ако патрулирам, няма да съм изложен на голяма опасност и пристъпите ми няма да навредят никому. Но поне ще мога да видя, да почувствам какво е.
— Аз…
Ренарин не млъкна. Каладин никога не беше чувал толкова приказки накуп от иначе тихия момък.
— Ще се подчинявам на заповедите ти. Отнасяй се към мен като към новобранец. Когато съм тук, аз не съм син на принца, не съм светлоок. Аз съм просто войник. Моля те. Искам да участвам. Когато Адолин беше малък, баща ни го прати да служи в отряд копиеносци за два месеца.
— Наистина ли? — попита Каладин, искрено изненадан.
— Татко каза, че всеки офицер трябва да носи службата на войниците си. Сега аз имам Меч и Броня. Ще участвам във войната, а никога не съм усещал какво е да си истински войник. Мисля, че това тук ще е най-близкото, до което мога да се добера. Моля те.
Каладин скръсти ръце и огледа младежа. Ренарин изглежда гореше от желание. Наистина гореше. Беше свил ръце в юмруци, но Каладин не видя кутийката, с която момъкът си играеше, когато биваше нервен. Почнал беше да диша дълбоко, но стоеше с вдигната глава и гледаше напред.
По някаква причина идването при Каладин да го моли ужасяваше младежа. Ала го бе направил. А може ли човек да изисква нещо повече от един новобранец?
Аз наистина ли обмислям молбата му? Изглеждаше налудничаво. И все пак, една от задачите на Каладин беше да охранява Ренарин. Ако успееше да му втълпи някакви умения за самоотбрана, това щеше много да му помогне да оцелее при покушение.
— Сигурно трябва да подчертая — продължи Ренарин — колко по-лесно ще бъде да ме охраняваш, ако се обучавам заедно с твоите войници. Не разполагаш с много хора, сър. Да охраняваш един човек по-малко може да се окаже привлекателно. Ще се отклонявам само в дните, когато имам упражнения с Бронята и Меча при учителя Захел.
Каладин въздъхна.
— Наистина ли искате да станете войник?
— Тъй вярно!
— Отнесете тогава мръсните паници и ги измийте — каза Каладин и посочи. — После помогнете на Скалата да почисти казана и да прибере вещите си.
— Слушам! — откликна Ренарин с готовност, каквато Каладин никога не беше виждал у човек, който е получил заповед да мие съдовете. Ренарин отърча и почна радостно да събира паниците.
Каладин скръсти ръце и се облегна на стената на казармата. Хората не знаеха как да се държат с Ренарин. Подаваха му полупълни паници, само за да му угодят, а разговорите заглъхваха с приближаването му. Ала те се притесняваха и от Шен преди да почнат да го приемат. Можеха ли някога да приемат и един светлоок?