Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Каладин се разстрои. На балкона във времето между бурята и мига, в който кралят едва не падна, беше Моаш.
— Ще поразпитам — каза Сигзил и се надигна.
— Не — бързо отвърна Каладин. — Аз ще проверя. Не казвайте никому и дума за това. Искам да разбера каквото мога.
— Добре — съгласи се Сигзил и кимна към стената. — Можеш ли да го направиш отново?
— Още изпитания ли? — въздъхна Каладин.
— Имаме време — обясни Сигзил. — Пък и вярвам, че на Скалата му се ще да види как падаш по лице.
— Ха!
— Добре. Но ще се наложи да ползвам някои от сферите, с които осветяваме пропастта. — Той хвърли поглед на сферите, които лежаха на купчинки върху твърде чистото дъно. — Впрочем, защо сте разчистили това място?
— Да сме разчистили? — учуди се Сигзил.
— Аха. Не беше нужно да местите останките, дори ако са скелети. Тук…
Каладин млъкна, когато Сигзил вдигна една сфера към стената и разкри нещо, което беше останало незабелязано. Дълбоки драскотини, смъкнат мъх, надрана скала.
Пропастно чудовище. Едно от грамадните същества бе минало оттук и могъщото му туловище беше отмъкнало всичко.
— Не допусках, че идват толкова близо до лагерите — каза той. — Може би не бива да обучаваме момчетата тук долу за известно време. Просто за всеки случай.
Другите кимнаха.
— Вече го няма — разсъди Скалата. — Иначе досега да сме изядени. Очевидно е. Значи, да се връщаме към обучението.
Каладин кимна, ала драскотините по стената го преследваха, докато се упражняваше.
Няколко часа по-късно те водеха група изтощени бивши мостови обратно към казармите. Колкото и да бяха уморени, мъжете от Мост Седемнадесет изглеждаха по-бодри, отколкото преди да слязат в пропастта. А още повече се опериха, когато стигнаха казармата си и завариха там един от чираците на Скалата, който им готвеше грамаден казан яхния.
Вече бе тъмно, когато Каладин и Тефт се прибраха в казармата на Мост Четири. Тук готвеше друг от чираците, а Скалата, който беше пристигнал малко по-рано, опитваше и намираше кусури. Шен вървеше подир Скалата и събираше паници.
Нещо не беше наред.
Каладин спря точно преди да навлезе в светлината от огнището и Тефт застина до него.
— Нещо не е както трябва.
— Аха — съгласи се Каладин и огледа хората. Бяха се струпали от едната страна на огнището, някои седяха, а други стояха прави в група. Смехът им беше насилен, стойките им — притеснени. Когато обучиш хора за война, те почват да заемат бойни позиции, когато не са спокойни. Нещо от другата страна на огъня ги плашеше.
Каладин пристъпи на светло и видя, че там седи някакъв младеж в хубава униформа. Ръцете му бяха отпуснати край тялото, а главата му беше наведена. Ренарин Колин. Той някак странно се поклащаше напред-назад и зяпаше в земята.
Каладин се отпусна.
— Сиятелни господарю — продума той и пристъпи към принца. — Нуждаете ли се от нещо?
Ренарин скокна на крака и отдаде чест.
— Бих искал да служа под твое командване, сър.
Каладин изстена на ум.
— Нека си поприказваме настрани от огнището, господарю. — Той улови длъгнестия момък за ръката и го отведе по-далече от ушите на другите.
— Сър — тихо подзе Ренарин. — Аз искам…
— Не бива да ме наричате „сър“ — прошепна Каладин. — Вие сте светлоок. Гръм да го удари, Вие сте син на най-могъщия човек в цял Източен Рошар.
— Искам да служа в Мост Четири — каза Ренарин.
Каладин се почеса по челото. Докато беше роб и имаше да се справя с много по-големи трудности, бе забравил главоболията, когато човек си има работа с високородни светлооки. Навремето може и да мислеше, че е чувал най-чудатите от нелепите им искания. Явно не бе така.
— Не можете да служите в Мост Четири. Ние сме телохранители на Вашето семейство. Какво ще правите? Ще охранявате себе си?
— Няма да съм в тежест, сър. Ще работя здраво.
— Не се и съмнявам, Ренарин. Кажете, защо искате да служите в Мост Четири?
— Баща ми и брат ми — заговори Ренарин със сведено лице — са воини. Бойци. Аз не съм, в случай че не си забелязал.
— Да. Нещо във връзка с…
— Телесната ми болест. Имам слабост на кръвта.
— Това е простонародно описание на множество различни заболявания. От какво страдате всъщност?
— Епилепсия. Ще рече…
— Да, да. Идиопатично ли е, или симптоматично?
Ренарин стоеше съвършено неподвижно в мрака.