Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Щом сте знаели, че съм под балкона, защо не казахте нищо на вашите господари, на Лоренц и Баскомб? — Махна с револвера. — Защо ми дадохте това предимство?
— Не съм ви дал никакво предимство. Както казах, не можете да ме застреляте, без да се обречете на смърт. Не сте глупак — ако искате да останете жив, ще ми дадете оръжието си и заедно ще отидем при принца. Аз ще се докажа като заслужаващ доверие в новата си роля, особено, трябва да кажа, след като за да стигнете дотук, сигурно е трябвало да избегнете многобройни явни врагове.
Самодоволното изражение на пратеника показваше на доктор Свенсон широтата на трансформацията на Процеса. Преди този човек никога не би се осмелил да рискува открита конфронтация — да не говорим за такова безочливо разкриване на тайните си планове. Флаус винаги беше по сладкодумните съгласия, последвани от неочаквани заговори, сложни схеми и припокриващи се покровителства. Беше презирал директните сблъсъци на майор Блах и недоверчивата независимост на Свенсон като еднаква степен на неподчинение — дори като лична обида. Нямаше съмнение, че лоялността на този човек беше променена от алхимичното изпитание и колебанията му бяха отслабнали, но Свенсон виждаше, че конспираторската му самовлюбеност е останала непокътната.
— Оръжието ви, доктор Свенсон — повтори Флаус, гласът му беше някак комично строг. — Надвих ви с логиката си. Настоявам.
Свенсон хвана револвера за барабана и дулото и го протегна към него. Флаус се усмихна, решил, че Свенсон учтиво ще му подаде оръжието с дръжката напред. Вместо това, в неприсъщ пристъп на животинска ярост, докторът замахна и стовари револвера върху главата му. Флаус залитна, погледна го възмутено — сякаш като се бе надсмял над логиката му, Свенсон беше нарушил всички природни закони — и отвори уста да извика. Свенсон прие тъпи напред, вдигнал ръка да го удари отново. Флаус се дръпна, по-бързо, отколкото би предположил човек заради пълнотата му, и Свенсон не улучи. Флаус отново отвори уста. Свенсон хвана пистолета както трябва и го насочи право в лицето му.
— Ако извикате, ще ви застрелям! Нямам повече причини да пазя тишина!
Флаус не извика. Гледаше Свенсон с омраза и разтриваше цицината над окото си.
— Вие сте звяр. Истински дивак!
Свенсон тихо тръгна по коридора — беше си сложил черната маска на пратеника, за да се слива по-добре с присъстващите, — като следваше напътствията на Смайт да се отдалечи от центъра на къщата. Но дали така щеше да се доближи до целите си за спасяване? Изсумтя високо и си помисли, че най-вероятно пилее времето, което има, за да ги спаси, както бе пропилял толкова много други неща в живота си. Умът му се пръскаше от въпроси за капитана на драгуните — беше „видял“ Чан (но нали Чан бягаше от драгуните в градината?), но него как го бе познал? Само да имаха време да поговорят истински — беше много вероятно капитанът да знае къде са Елоиз и госпожица Темпъл. За миг се замисли да се върне да разпита Флаус, но само от вида на пратеника го побиваха тръпки. Бе го оставил вързан и със запушена уста зад един диван и това бе предостатъчно време, прекарано с такава гадина. Знаеше обаче, че липсата на Флаус ще се усети — странно как още не бяха почнали да го търсят — и че периодът му на анонимност в Харшморт е жестоко ограничен.
Коридорът опираше в друг, перпендикулярен. Свенсон спря нерешително като герой от приказка, който знае, че погрешният избор ще го отведе при лошото чудовище. Единият коридор водеше към поредица малки салони. Другият бе по-тесен, с прости стени, но с впечатляващ под от черен мрамор. А после доктор Свенеон чу женски писък… приглушен, все едно викът долиташе иззад дебела стена.
Откъде идваше? Ослуша се. Писъкът не се повтори. Доктор Свенеон тръгна по черния коридор, покрай ниши за статуи — повечето бели мраморни бюстове на каменни колони и по някой торс без крайници. Главите бяха копия (макар че предвид богатството на Вандаариф кой знае?) от античността и докторът позна празните, жестоки или замислени лица на цезарите — Август, Веспасиан, Гай, Нерон, Домициан, Тиберий. Докато минаваше покрай последния, спря. Слабо — но по-силно от писъка — чу ръкопляскания. Завъртя се, за да определи откъде идва звукът, и зад бюста на този тъжен и жесток император в бялата стена видя врязани на равни разстояния вдлъбнатини — стъпала. Заобиколи колоната, огледа се, пое си дъх, стисна очи и започна да се катери. На тавана нямаше капак. Докторът продължи в мрака и напипа дървен парапет, дъски, пак парапет… беше нещо като мост. Чу далечни гласове… и после отново, като шумолене на листа, шепот на ръкопляскания. Зад сцената на някакъв театър ли се намираше? Преглътна, защото от главозамайващите височини, от които сценичните работници задвижваха асансьорите и завесите, винаги му се повдигаше. Спомни си едно представление на „Кастор и Полукс“ на Бонрихард. На победоносния финал двамата се въздигаха на небето — мъчително продължителен дует, по време на който ги вдигаха (близнаците като всички тенори бяха възпълни и въжетата шумно протестираха) на стотина стъпки нагоре и той едва не се зарови от ужас в скута на нещастната възрастна дама на съседната седалка.