Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Но тъй като младият дебеланко не проявяваше никакви признаци на жизненост, Сам Уелър се настани отпред в кабриолета, подкара стария кон, дърпайки рязко юздата, и се задруса бавничко към Манър Фарм.

През това време мистър Пикуик и неговите приятели, вече разгорещили кръвта в жилите си от движението, вървяха весело напред. Земята беше скована; замръзналата трева хрущеше, въздухът бе сух и студен, но възхитително свеж; а бързо спускащият се сив сумрак (бихме го нарекли по-скоро оловен при това мразовито време) приятно им напомняше, че скоро ги очаква уютното жилище на гостоприемните им домакини. Беше такава една привечер, че би могла да вдъхне желание на двама позастарели господа да хвърлят горните си дрехи и както им беше леко на сърцето, да заиграят радостно на прескочикобила по самотното поле; и ние твърдо вярваме, че ако в един миг мистър Тъпман бе извикал: „Хайде, навеждайте се!“, мистър Пикуик би приел неговото предложение с невероятен възторг.

Ала все пак мистър Тъпман не се поддаде на това изкушение и приятелите продължаваха да крачат, разговаряйки весело. А щом свърнаха в една пътека, която трябваше да преминат, до ушите им достигнаха гласове на множество хора и преди да им остане време дори да почнат с догадки кои можеха да бъдат, те се озоваха всред очакващата ги компания — факт, ознаменуван най-напред от високото „ура“, разнесло се от гърлото на стария Уордл, щом се зададоха пикуикистите.

Там беше на първо място самият Уордл, още по-весел наглед (ако е възможно) от когато и да било; след това там бяха Бела и нейният верен Тръндл; и най-сетне там беше и Емили с осем или десет девойки, дошли всичките за сватбата, предвидена да стане на следния ден, и те се чувствуваха тъй щастливи и важни, както обикновено биват девойките при такъв един тържествен случай. А от смеха и лудориите им полята кънтяха нашир и надлъж.

При такива обстоятелства церемонията на запознаването се извърши много бързо или по-скоро би трябвало да кажем, че запознаването скоро свърши без каквато и да било церемония. Две минути след това мистър Пикуик се шегуваше с девойките, които не искаха да се прехвърлят през оградата, докато той ги гледал — или с притежателните на хубави крачета и безупречни глезени, които предпочитаха да поостанат поне пет минути горе върху оградата, заявявайки, че ги било страх просто да се помръднат, — с толкова непосредственост и без излишни задръжки, сякаш се познаваше с тях от край време. Заслужава също да отбележим, че мистър Снодграс помагаше на Емили далеч по-усърдно, отколкото повидимому бе необходимо при изпитанието, създадено от оградата (тя наистина бе висока три фута, но имаше няколко камъка като стъпала); а една черноока девойка, с много кокетни ботушки, поръбени с пухкава кожа, запищя доста високо, когато мистър Уинкл й предложи своята помощ да се прехвърли от другата страна.

Всичко това бе много мило и весело. А щом трудностите на оградата бидоха най-после преодолени и те пак излязоха на откритото поле, старият Уордл уведоми мистър Пикуик, че те всички заедно са ходили да огледат мебелите и цялата подредба на къщата, гдето младоженците щели да се преместят след коледните празници; при това съобщение Бела и Тръндл поруменяха не по-малко от шишкавото момче, когато бе спало пред огъня в кръчмата; а девойката с черните очи и поръбените с пухкава кожа ботушки пошепна нещо в ухото на Емили, а след това дяволито погледна към мистър Снодграс; Емили й отговори, че е глупачка, но все пак почервеня цялата; а мистър Снодграс, скромен както почти всички гениални люде, почувствува как поруменява дори челото му и пожела от дълбините на своето сърце, щото горепоменатата млада дама да отхвръкне чак в съседното графство заедно с черните си дяволити очи и поръбените с пухкава кожа ботушки.