Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Неговият приятел, останал насаме с другите посетители, се заразхожда бавно нагоре-надолу из стаята и не се доближи вече до огъня, само подръпваше замислено мустаци, като че ли се чувствуваше съучастник в последната язвителна забележка. Докато обектът на забележката бълваше обиди в един ъгъл, предводителят на групата им се обърна надменно към този господин.
— Вашият приятел, господине — каза той, — е… хм… малко припрян… и в своята припряност може би не съзнава напълно какво дължи на… хм… на… но да оставим това настрана, да го оставим. Приятелят ви е малко нещо припрян, сър.
— Може и да е така, сър — отвърна другият, — но тъй като имах честта да се запозная с този джентълмен в хотела в Женева всред много добро общество и тъй като имах честта да пътувам с този джентълмен в няколко последователни екскурзии, не мога да слушам нищо против този господин, да — дори от човек с вашия вид и положение.
— Няма опасност да чуете нищо подобно от мене, сър. Забележката ми, че приятелят ви прояви припряност, не изразява нищо подобно. Правя тази забележка, защото безсъмнено синът ми, който и по рождение… хм… и по образование е… хм… джентълмен, би се приспособил с готовност към всяко учтиво изразено желание по отношение на огъня, който трябва да е еднакво достъпен за всички по целия настоящ кръг. Нещо, което по принцип аз… хм… считам правилно… хм… защото всички са равни при подобни обстоятелства.
— Добре — отговори другият, — и да му сложим край! Аз съм покорен слуга на сина ви. Моля сина ви да приеме моето уверение за дълбокото ми уважение. А сега, сър, може да призная, свободно да призная, че приятелят ми е понякога саркастичен.
— А дамата съпруга ли е на приятеля ви?
— Дамата е съпруга на приятеля ми, сър.
— Много е красива.
— Сър, по красота тя няма равна. Още няма година, откакто са се оженили. Те са един вид на сватбено пътешествие, но и с художествена цел.
— Да не би приятелят ви да е художник, сър?
Господинът отговори, като целуна пръстите на дясната си ръка и с широк замах отправи целувката към небето, като че ли искаше да каже: отдавам го на небесните сили като безсмъртен художник!
— Но той е от добро семейство — добави приятелят. — Има големи връзки. Представлява нещо повече от артист: има връзки. Наистина може да се е отказал от роднините си от гордост, нетърпеливост и язвителност (допускам и двете), обаче все пак ги има.
— Е, надявам се — каза надменният джентълмен, като че ли окончателно приключваше въпроса, — че неразположението на дамата е нещо временно.
— Дано, сър.
— Сигурно е само умора.
— Не напълно само умора, сър, защото мулето й се препъна и тя падна от седлото. Падна леко и стана без чужда помощ, а после подкара мулето си със смях пред нас, но привечер се оплака от лека болка в слабината. Няколко пъти спомена за това, докато изкачвахме планината след вас.
Вождът на голямата група, който се държеше любезно, но сдържано, като че ли си помисли по това време, че е показал твърде голямо благоволение. Той не каза нищо повече и за четвърт час, докато се появи вечерята, настъпи мълчание.
Заедно с вечерята дойде и един млад отец (тук изглежда, че нямаше стари отци) и седна начело на масата. Вечерята бе съвсем като в обикновен швейцарски хотел и не липсваше червено вино от манастирските лозя, отглеждани на по-мек климат. Художникът се завърна, когато останалите сядаха на масата, и зае мястото си спокойно, без да прояви никаква следа от схватката си с безупречно облечения пътник.
— Кажете, моля, манастирът притежава ли още от прочутите си кучета? — запита той домакина, докато ядеше супата си.
— Има три, господине.
— Видях три долу. Сигурно са въпросните три.
Домакинът — строен, черноок младеж, с блестящи очи и учтиви обноски, чието облекло беше черна роба с бели ленти, кръстосани като презрамки, и така малко приличаше на общоприетия вид санбернарски калугери, както и той — на общоприетия вид санбернарски кучета, отговори, че безсъмнено това са трите въпросни кучета.
— Струва ми се, че съм виждал вече едното — каза пътникът художник.