Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— И госпожица Бърк излезе.
— Къде отиде?
— Не зная — отвърна момичето, — но мога да ви кажа едно, господин Бърдън: както изхвърча като стрела, за където и да е тръгнала, положително вече е стигнала.
Тя се усмихна с онази многозначителна, нахална усмивчица, с която дребните служители искат да ви покажат, че знаят много повече от това, което казват, и вдигна хубавата си заоблена бяла ръка с червен маникюр, за да оправи на тила си едно щръкнало кичурче от великолепните си златисти коси. След като оправи прическата си с жест, който повдигна едната й гърда, за да може господин Бърдън добре да я разгледа, тя добави:
— И където и да е отишла, едва ли ще й се зарадват, ако се съди по изражението на лицето, с което излезе оттук. — При тези думи тя се усмихна мило, с което искаше да покаже колко много щяха да се зарадват там, ако беше отишла тя, а не Сади.
Върнах се в кабинета и до обед написах няколко писма. Изядох един сандвич в кафенето в сутерена на Капитола, където имаш чувството, че ядеш в хубавичка, чистичка, добре поддържана мраморна морга. Натъкнах се на Суинтън, побъбрих с него и по негово предложение отидох в сената, който щеше да заседава и следобед. Към четири часа един от разсилните ми подаде къс хартия. Пращаха го отгоре. На него пишеше: „Обади се госпожица Стантън, която ви моли веднага да отидете в апартамента й. Работата е много бърза.“
Смачках хартийката, хвърлих я на пода и тръгнах към кабинета да си взема палтото и шапката. Помолих момичето в приемната да се обади на госпожица Стантън и да й каже, че съм тръгнал. Когато излязох навън, оказа се, че вали. Нямаше го чистото бледичко слънце, което грееше сутринта.
Когато почуках, Ан отвори така бързо, като че ме беше чакала зад вратата. Но аз може би нямаше да я позная, ако не бях сигурен, че тук живее Ан Стантън. Лицето й беше бяло като платно, измъчено, пълно с отчаяние, а очите, макар и вече сухи, издаваха, че е плакала. Не беше мъчно да се досетя как е плакала — с редки, трудни, мъчителни сълзи, които скоро е пресушила. Тя се вкопчи за мен с две ръце, сякаш се страхуваше да не падне.
— Джек! — възкликна тя. — Джек!
— Какво става? — попитах аз и блъснах вратата, за да я затворя.
— Трябва да го намериш… на всяка цена трябва да го намериш… да го намериш и да му обясниш.
Тя трепереше като трескава.
— Кого да намеря?
— Обясни му как стоят нещата… ох, съвсем не е така… не така, както са му казали…
— За бога, кой какво е казал?
— Казали са му, че всичко е заради мен… заради това, което съм направила… заради…
— Кой е казал?
— Ох, трябва да го намериш, Джек… и да му обясниш… доведи го при мен и…
Сграбчих я за раменете и я разтърсих.
— Слушай, я се съвземи! — казах. — Престани да бръщолевиш за минута и се съвземи!
Тя млъкна и само потръпваше в ръцете ми, вдигнала към мен бледото си лице. Дишаше учестено и сухо.
След малко казах:
— Обясни ми сега кого трябва да намеря.
— Адъм — отвърна тя. — Адъм.
— И защо трябва да го намеря? Какво се е случило?
— Той дойде тук и каза, че всичко е станало заради мен, заради това, което съм направила.
— Какво е станало заради това, което си направила?
— Назначаването му за управител на болницата. Така ми каза. Заради това, което съм направила. Така ми каза. И каза… ох, Джек, какво ми каза.
— Какво ти каза?
— Каза, че нямал намерение да става сутеньор на своята сестра-проститутка. Така ми каза, Джек… точно така ми каза… на мен, Джек… а аз исках да му обясня… да му кажа как стоят нещата… но той така ме блъсна, че паднах на пода, и избяга… избяга, Джек, трябва да го намериш… на всяка цена и…
И пак започна да повтаря едно и също. Разтърсих я силно.
— Престани! — викнах й. — Престани или така ще те разтърся, че ще ти изпотроша зъбите.
Когато пак се поуспокои, казах:
— Сега започни бавничко отначало и ми обясни какво се е случило. — Заведох я до креслото и я настаних в него. — Хайде, разказвай сега — подканих я, — само че по-спокойно.
Тя ме погледна, като че се страхуваше да започне.
— Разказвай — подканих я още веднъж.
— Той дойде тук — подзе тя. — Беше към три часа. Още щом влезе, разбрах, че се е случило нещо ужасно… с мен вече се беше случило нещо ужасно, но разбрах, че това е друго. Сграбчи ме за ръката, втренчи се в мен и не казва нито дума. Аз го питам какво е станало, а той само ме държи за ръката и стиска все по-силно и по-силно. — Тя запретна ръкава и ми показа синините на лявата ръка по средата между китката и лакътя. — Аз все го питам какво е станало и изведнъж той ми каза: „Станало, станало, много добре знаеш какво е станало.“ После ми каза, че го потърсили по телефона и някой, някакъв мъж — да, мъж, повече не ми обясни — му казал за мен… за мен и за…