Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Той прелетя последния завой на витото стълбище и едва не падна на земята, когато вонята го превзе с пълна мощ. Беше хилядократно по-непоносима за него в този облик, с това обоняние.
Зловоние на смърт, гнилоч, омраза и отчаяние. Миризма, каквато само Валгите можеха да призоват.
Никога нямаше да я забрави. Винаги щеше да го преследва.
Върви си! Предупреждението отекна като шепот в съзнанието му. Върви си!
Този коридор беше осветен само от броени факли в ръждиви стойки. Не се виждаше нито един страж, дори пред желязната врата в дъното му.
Смрадта се просмукваше от нея и пулсираше по коридора. Зовеше го.
Дали Ераван би оставил ключа без охрана? Дориан изпрати магията си напред да провери за скрити капани.
Тя не откри нито един. А като стигна до желязната врата, отскочи назад. И избяга.
Той я нави като кълбо обратно в себе си и я скъта надълбоко.
Древната врата беше изподрана и вдлъбната на места. По единия ѝ ръб имаше девет ключалки, всяка следваща по-сложна от предходната. Стари, причудливи ключалки.
Дориан не се поколеба. Насочи се към тясната пролука между каменния под и желязната врата и се преобрази. Мухата се смали до мушица, дребна като прашинка. Прелитайки под вратата, опита да отблъсне вонята, ужасяващия натиск, който оказваше върху кръвта му.
Отне му известно време да осъзнае какво вижда в грубо изсечената от камък стая, осветена от нищожен фенер на сводестия таван, в който танцуваше зеленикав пламък. Огън от друг свят.
Светлината му се плъзгаше по купчината черни камъни в центъра на помещението. Парчета от саркофаг.
А навсякъде около него, по рафтове, издълбани в самата планина, лъщяха нашийници от Камък на Уирда.
***
Единствено инстинктите на миниатюрното му, незабележимо тяло задържаха Дориан във въздуха. Носеха го из сумрачната стая. Над руините в самото ѝ сърце.
Гробницата на Ераван - точно под Морат. Мястото, където го бяха затворили Елена и Гавин, изграждайки крепостта над изсечения от скалата саркофаг.
Оттук започваше всичко. Тук векове по-късно, в младините си, баща му и Перингтън бяха отключили вратата и саркофага с Ключа на Уирда, освобождавайки несъзнателно Ераван.
Тук демонският крал бе обсебил тялото на херцога. И на баща му...
С разтуптяно сърце Дориан закръжа из стаята - покрай редиците с нашийници. На Ераван не му беше потрябвал нашийник, за да превземе тялото на баща му, човек без магия във вените си.
Ала валгският крал твърдеше, че така и не му се беше подчинил напълно. Десетилетия наред се бе борил с него.
Дориан не си позволяваше да разсъждава върху това през отминалата седмица. Както и дали последните думи на баща му в стъкления дворец бяха истина. Как го беше убил без нашийник около врата си, с който да оправдае жестокостта...
Той продължи да обикаля гробницата с пулсираща от болка глава. Нашийниците изпускаха противната си смрад в света и тя туптеше в такт със сърцето му.
Сякаш спяха. И чакаха нещо.
Дали във всеки от тях се криеше валгски принц? Или бяха просто празни черупки, готови да приемат обитателя си?
Калтейн го предупреди за тази стая. Тук щеше да го доведе Ераван, ако го заловеше. Но защо точно тук съхраняваше нашийниците... Сигурно ползваше гробницата като светилище във валгския смисъл на думата. Може би слизаше тук да съзерцава някогашния си затвор и да си напомня, че повече никога няма да допусне да го пленят. Както и че ще пороби с нашийниците си всеки, опитал да го върне в саркофага.
Магията на Дориан се замята бясно в него. Дали не бе усетила нашийник, предвиден за него самия? За Елин?
Той продължи да лети покрай саркофага и нашийниците, макар и от ключа да нямаше следа.
Припомни си допира им до кожата си. Ледените зъби на Камъка на Уирда.
Калтейн се бе преборила. Унищожила беше демона в себе си.
Дориан още долавяше как баща му впива коляно в гърдите му, приковал го към мраморния под в стъклен дворец, който вече не съществуваше. Усещаше стръвния камък на нашийника, сключващ се около врата му. Виждаше безжизнената ръка на Сорша, докато се мъчеше да я докосне за последно.
Стаята се въртеше пред очите му, а кръвта му пулсираше в ритъм с нея.
Не беше принц, нито крал.
Нашийниците протягаха невидими ноктести пръсти към него.
Не беше по-добър от демоните. Беше се научил да извлича удоволствие от зверствата на валгския принц. Разкъсваше на парчета невинни човеци и позволяваше на демона да се храни с омразата му, с гнева му.