Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Ето, Саймън“.

Присъствието на Мейгуин внезапно го обгърна от всички страни, проникна дори в самия него. Светлинката, която беше съхранявала, докато разговаряха, сега сякаш премина в него, топла като слънчев лъч.

„Мисля, че затова ме оставиха да чакам тук. За мен е време да продължа, а за теб да се върнеш“.

Силата й го изпълни. Колелото, леярната, разяждащата живото му тяло болка — всичко, което в този момент означаваше за него живот, беше съвсем близо.

Но Мейгуин беше много далеч. Думите й достигаха до него от безкрайно далеч, едва доловими и заглъхващи.

„Аз продължавам, Саймън. Вземи това, което ти давам, и го използвай: вече нямам нужда от моя живот. Направи, каквото трябва. Ще се моля да е достатъчно. Ако срещнеш Еолаир… не, ще му го кажа сама. Някой ден. На друго място…“

Смелите й думи не скриха страха й. Саймън долавяше всяка частица от нейния ужас, докато тя се отдалечаваше, отлиташе към неведомия мрак.

„Мейгуин! Недей!“

Нямаше я. Сега светлинката, която държеше, беше частица от него. Беше му дарила единственото, което притежаваше — най-смелия, най-ужасния от всички дарове.

Саймън се напрегна както никога, решен да не пропилее саможертвата на Мейгуин. Макар живият свят да беше толкова близо, че почти го усещаше, някаква преграда все още го отделяше от тялото, което беше напуснал. Но не можеше да си позволи да не успее. Със силата, която му беше предоставила Мейгуин, той се приближи още повече, докосваше болката, страха и безпомощността, които щеше да изпита, ако се върнеше. Не можеше да направи нищо, ако не приемеше реалността. Напрегна се и усети преградата да рухва. Напрегна се пак.

Смътното сиво се превърна в черно, а след това в червено. Саймън прекрачи обратно от селенията на нищото в света на реалността и изкрещя. Всичко го болеше. Беше възкръснал в света на болката.