![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Завист. Този път нямаше съмнение. Тя нямаше да толерира никакви съперници за вниманието му, камо ли толкова силен конкурент като Парагон. В това също си приличаха. Тя прибра брадичка към гърдите си и призова змиите. Звукът, който издаде, беше нещо, което Кенит по-скоро усети, отколкото чу. Змийският им ескорт беше изостанал назад, за да ловува и да се храни, но при повика ѝ се отзоваха бързо. Кенит усети отговора им, след което водата около носа закипя от змии. Миг по-късно около тях се надигна гора от бдителни глави върху грациозно извити вратове. Зелено-златната змия от Острова на Чуждите излезе начело на множеството. Мълния поспря и змията отвори челюсти, за да извика нещо към нея. Мълния отметна глава и запя. Гласът ѝ се забори с вятъра, който обещаваше идването на буря. Имаше няколко размени на стенания, викове и високи, пронизителни писъци между двете. Други две змии също прибавиха гласовете си. Кенит бе обзет от безпокойство. Това трябваше да е дискусия на заповедите на Мълния. Подобно нещо не се беше случвало преди. Не мислеше, че предвещава нещо добро, но не смееше да я прекъсне с въпрос. Собственият му екипаж вече наблюдаваше и слушаше любопитно. Той погледна надолу към ръцете си, стискащи перилото, и видя взиращото се в него от китката му малко личице. Вдигна талисмана близо до лицето си.
— Противопоставят ли ѝ се? — изиска от него Кенит.
— Поставят под въпрос необходимостта. Помнещата мисли, че Парагон може да им е полезен жив. Мълния контрира, че той е не само луд, но е и робски инструмент на човеците на борда му. Шривър пита дали могат да го изядат, за да вземат спомените му. Мълния възразява. Помнещата настоява да знае защо. Сега Молкин пита дали корабът съдържа познание, което тя иска да скрие от змиите.
Мълния вече беше видимо ядосана. Кенит осъзна, че екипажът му е зяпнал зад него. Никога преди змиите не се бяха колебали да се подчинят на заповедите на Мълния. Без да обръща глава, той предупреди Джола:
— Мъжете да заемат постовете си. — Помощникът се подчини и ги пришпори.
— Какво казват? — изиска отново от талисмана.
— Използвай зрението си — беше прошепнатият отговор. — Отиват да ѝ се подчинят.
Брашън бе останал на борда на Парагон. Не изглеждаше разумно и двамата да напуснат кораба, а Алтея не можеше да понесе да е толкова близо до Вивачия и да не поговори с нея. В лодката с нея, Хаф и Джек се превиваха над греблата си. Лоп, стиснал въже за акостиране, седеше на носа и се взираше мрачно напред. Алтея седеше сковано на мястото при кърмата. Беше се измила и припряно се бе пременила в същите дрехи, които носеше, когато Парагон напусна Бингтаун. Ненавиждаше тежестта на разцепената пола, но поводът донякъде изискваше официалност и това бяха най-подходящите дрехи, които притежаваше. Наистина, от всичките ѝ одежди тези бяха единствените, които все още бяха поне отчасти представителни. Хладният зимен вятър задърпа обнадеждено сплетената ѝ, захваната с фиби коса. Тя се надяваше, че Кенит няма да погледне на опита ѝ за формалност като на криене зад женско облекло. Трябваше да я вземе насериозно.
Тя завъртя свитъка в ръцете си и се загледа в тяхната цел. На бака на многообичната ѝ Вивачия стоеше самотна фигура. Тъмносиният му плащ плющеше на вятъра и той стоеше изкълчил хълбок, отпуснал цялата си тежест на единия крак. Трябваше да е Кенит. Преди Алтея да напусне палубата на Парагон, с него бе имало и други. Беше си помислила, че един млад мъж може би е Уинтроу. Не можеше да претендира, че го е разпознала, но тъмната коса и стойката на силуета ѝ бяха напомнили за баща ѝ. Възможно ли беше да е бил той? Ако беше така, къде беше отишъл? Защо Кенит я чакаше сам?
Тя инстинктивно погледна назад към Парагон. Можеше да види Брашън, който стоеше тревожно на бака. До него беше Клеф, сложил ръце на хълбоците си в несъзнателно подражание на своя капитан. Косата на Янтар се вееше като копринени нишки на вятъра, а застиналото ѝ лице я превръщаше във втора издялана фигура. Парагон се взираше невиждащо към Вивачия, скръстил ръце и стиснал челюст. В стегнатостта на мускулите му имаше някаква ужасяваща окончателност. Той не бе проговорил и дума на никого, откакто Вивачия се бе появила в полезрението им. Когато Алтея се бе осмелила да се протегне и да докосне мускулестото му рамо, бе установила, че то е стегнато и твърдо като дърво. Беше като да докосне напрегнатия гръб на озъбено куче.