Гаснещ зрак [bg]

— Слава. Е, ако му трябва име… можем да го наречем така.

— Какво друго би избрал ти?

„Смърт на невинността? Загуба на надежда? Измяна?“

— Както казах, ще свърши работа.

— Йедан Нарад, в деня, в който войната свърши, ти трябва да ни поведеш. Никой друг няма да е подходящ. Но днес, когато започваме войната, ти послужи достатъчно добре. Виждаме пътеката, по която трябва да тръгнем, да станем убийци на мъже и жени.

— Същият навик като ловуването, Глиф. Само дивечът е променен.

След малко Отрицателят го остави. Все още затворил очи, Нарад се взря в един забушувал бряг, нажежен до бяло от свиреп огън. Усети тежестта на меча в ръката си, чуваше приглушения му ликуващ звън, докато до него говореше жена.

— Мой принце, гръбнакът ни е огънат до прекършване. Няма ли да се върнеш при нас? Имаме нужда от силата ти.

Нарад се намръщи.

— Как става така, че превръщате в добродетел моя отказ на живота ви, отказа ми на правото ви на него? Защото точно това искате сега от мен. Стойте здраво, това ще извикам. Ще се огънем, но те ще се прекършат.

— Кралю, вие никога не викате.

Той махна с ръка.

— Знаете ме като човек без хумор, и все пак настоявате. Защо да гоним звяр, който изобщо не е живял?

Жената — войник, не кралица — помълча малко, а после каза:

— Поех върху себе си семейство, което изобщо нямах. Дъщеря. Син, или бяха двама? Дадох им заблудата, която желаеха. Нарекоха ме майка. До техните мигове на смърт се придържах към лъжата. Какво ме тласна да направя това? Дори сега, докато тялото ми гние под камъните, вдигнати от андиите около нас, въпросът ме терзае като мой собствен призрак. „Какво ни тласка, Йедан, така да ограбваме истината?“