Гаснещ зрак [bg]

14.

Йедан Нарад стоеше загледан към гората, с гръб към свещената дъбрава. Снегът по клоните и земята правеше стволовете на дърветата още по-черни, а лудите драскотини на клонките на фона на бялото небе бяха като бръчки по лицето на света. Не беше трудно да се види краят на бъдещето, надвиснал като свършека на зимата.

Всяка нощ сънищата му раздираха савана на времето. Вървеше по бряг в минало, в което никога не бе живял, към бъдеще, което не беше негово. Говореше с кралици, които го наричаха брат, а в същото време му предлагаха гниещото костеливо лице на млада жена в булчинска премяна. Усещаше на бузата си сладникав дъх, който насилваше сетивата му като петно от гангрена.

Всеки ден, докато ловците на шейките се събираха, докато импровизираната армия на Глиф от Брега нарастваше, Надал се улавяше, че е все по-малко способен да различи реалното от въображаемото, предстоящия момент от момента, току-що отминал. Понякога вдигаше очи и виждаше гора, преобразена в стени от бушуващ огън, в несекващ водопад от сребърна живачна светлина. През рани, раздрани във въздуха, виждаше гмеж от връхлитащи и дращещи с нокти дракони, образът напираше към него все едно че той, по някакъв начин, летеше срещу ужаса.

В съня му го наричаха воин. За подвизите му говореха със страхопочитание — говореха тълпи, твърде безформени, за да ги възприеме, докато крачеше сред тях. По някакъв начин той ги предвождаше всички, поддържан от добродетели и качества да командва — знаеше, че не ги притежава. Всичко изглеждаше заето, може би дори откраднато. Очакванията бяха започнали да кървят в реалния свят и той все повече търсеше напътствие. Беше само въпрос на време, преди някой — Глиф или, сега, изпълнената с омраза Лаханис — да го изложи публично какво представлява всъщност.

„Нарад, с низше потекло, убиец, изнасилвач, който излъга Първия син на Тъмата. Защо ли? Защото лъжата живее в сърцето му и той ще се сниши, за да избегне всяка ръка на правосъдието. Страхливост се крие зад всяко негово желание и точно както избяга от възмездие, така сътвори за себе си лъжливи спомени и заграби всичко, което можеше.“

И все пак твърде късно беше да се отрече реалността на това, което предстоеше. Беше обещал шейките на Първия син, но призивът, когато дойдеше, щеше да принуди лорд Аномандър — а не шейките — да се задвижи. И в този момент, знаеше Нарад, той отново щеше да го предаде.

„Онзи бряг е негостоприемен за всеки чужденец. Но онзи бряг е онова, което ще наречем свой дом. Когато ни намериш, ще отговориш на нуждата ни. Не го ли сториш, смъртта ще те намери тук. Но дори и да дадеш достоен отговор, пази си гърба, защото аз ще съм зад теб. Аз не съм който мислиш, че съм. Въпреки всичките ми вричания във вярност, слабост има в мен, недъг в самата сърцевина на съществото ми. Аз ще се саморазкрия. Само е въпрос на време.“

— Йедан Нарад.

Обърна се и видя идващия към него Глиф, от лагера, вече вдигнат на поляната. На две стъпки зад ловеца стоеше Лаханис, убийцата, която някога бе дете на Пограничните мечове. Беше се появила преди седмица и сега придружаваше Глиф където и да отидеше. Малките ѝ ръце бяха отпуснати на дръжките на двата дълги ножа, пъхнати в колана ѝ. Очите ѝ, впити в Нарад, му казаха за подозренията ѝ.