Гаснещ зрак [bg]

В отговор на това Лаханис се изсмя презрително, после изпъна пръст към Нарад.

— Ако този човек е свидетел на вашата съдба, значи тя е заслепила него!

Вече загубил интерес към този разговор, Нарад каза уморено:

— Глиф. Помисли за навиците ви, когато се събрахте да изловите стадата. Кажи ми, бореше ли се всеки водач с другия за командване?

— Не, Йедан. Един беше избран.

— На каква основа?

— Хитрост и храброст.

— Кажи тогава на хората си следното. Легионът е просто едно стадо. Опасно, да, но дори дивечът може да се окаже опасен, тъй че тази подробност не бива да ви тревожи. Врагът ще се държи точно както би се държало едно стадо, но вместо да бяга, щом ви види, ще се втурне към вас. Това е единствената разлика. Накарай избраните ви водачи да приложат своята хитрост към това.

— Нарад Йедан, ще направя каквото каза. Благодаря ти.

— И мислиш, че това е добър съвет? — попита Лаханис намръщено.

— Той говори за навиците ни, Пограничен меч. Не ни казва, че трябва да се преустроим. Стражът ни дарява своята мъдрост. Ние знаем как се ловят големи стада.

— Но вие ще се биете тук, в тази гора, не на равнина!

— Пограничен меч, често едно стадо се разпада и по-малки групи бягат към горите. Знаем как да предвидим такова нещо. Гората не е пречка да разберем думите на Стража.

Лаханис изръмжа недоволно и се отдалечи.

Все още зад Нарад, Глиф въздъхна, пристъпи и застана до него.

— Тя носи твърде много рани в душата си.

Нарад изсумтя и отвърна:

— А ти не носиш ли?

— Тя е млада.

— Раните, за които говориш, са безразлични към това.

— Нашите деца бяха избити. Тя ни напомня за това…

— Повече, отколкото съзнаваш, Глиф. Ако децата ви бяха останали живи, щяха да са също като Лаханис. Помисли над това.

Отрицателят помълча малко, после въздъхна отново.

— Да. Напомняш ми, че има разлика между преживяната рана и раната, която убива. Само в първата се ражда нов глад. Говорим за мъст, но дори загубата вътре в нас е заета. Така е и така ще остане, докато сме живи.

— Угоди на Лаханис — каза Нарад, затворил очи над своята болка, над собствените си заети рани. — Нейният плам ще е нужен.

— Боях се от това. — Глиф помълча. — Войниците от Легиона в гората са рехаво разпръснати. Ловните ни групи знаят как да се справят с тях.

— Навиците на стрелата.

— Точно така. Йедан Нарад, боиш ли се от идващата нощ?

Нарад изсумтя.

— Защо тази нощ трябва да е с нещо по-различна?

— В твоите сънища ти вървиш по Брега.

— Казвал съм ти това, да.

— Ще бъде ли намерена слава там, Йедан?

Нарад знаеше, че трябваше да отвори очи, да измести погледа си към Глиф и да му разкрие грубата жестокост на честния отговор. Но не помръдна изобщо, освен внезапния трепет на душата му, за който бе сигурен, че никой друг не може да види.