Зимата на света [bg]

Баща му го упрекна:

— Виж какво направи сега.

Володя напусна стаята. Докато нахлузваше ботушите си, се запита защо ли се разкрещя на баща си и накара майка си да се разплаче. Разбра, че е заради убедеността му, че Германия ще разгроми Съветския съюз. Складираната от майка му водка, която да послужи като разменно средство при една немска окупация, го застави да се изправи пред действителността. „Ще загубим“, каза си той. Краят на руската революция наближава. Сложи си палтото и шапката. После се върна в кухнята. Целуна майка си и прегърна баща си. — За какво е това? — зачуди се старият. — Ти просто отиваш на работа. — Ако не се срещнем повече — обясни Володя и си излезе. Пресече моста, навлезе в центъра на града и установи, че градският транспорт е спрян. Метрото беше затворено, нямаше автобуси или трамваи.

Новините сякаш бяха само лоши.

Сутрешният бюлетин на Совинформбюро, излъчен по радиото и разгласен от черните високоговорители из улиците, беше нетипично честен: — През нощта на четиринадесети срещу петнадесети октомври позицията на Западния фронт се е влошила. Многобройни немски танкове са пробили линията на отбраната. Всички знаеха, че Совинформбюро винаги лъже, и затова предполагаха, че истинската ситуация е много по-лоша. Центърът на града беше задръстен от бежанци. Те идваха от запад с натоварена в каруци покъщнина; караха през улиците стада мършави крави, мръсни прасета и мокри овце. Движеха се към районите източно от Москва, решени да се измъкнат колкото може по-надалеч от настъпващите немци. Володя опита да се натовари на някое транспортно средство. Напоследък в Москва уличното движение не беше особено оживено. Горивото се пазеше за безкрайните военни конвои, движещи се по околовръстния път — „Садовое кольцо“. Качиха го на един нов джип модел ГАЗ 64. Докато гледаше през прозореца на колата, той видя доста щети от бомбардировките. Завръщащите се от Англия дипломати казваха, че това не било нищо в сравнение с лондонския Блиц, но московчани определено не бяха във възторг. Володя мина покрай няколко разрушени сгради и десетки изгорели дървени къщи. Баща му — началник на противовъздушната отбрана — постави зенитни оръдия на покривите на най-високите сгради и издигна баражни балони под снежните облаци. Най-странното му решение беше нареждането позлатените куполи на църквите да бъдат оцветени в зелено и кафяво за камуфлаж. Той призна на Володя, че това няма да се отрази на точността на бомбардирането, но поне даваше на гражданите усещането за сигурност. Ако немците победяха и Москва минеше под управлението на нацистите, племенниците на Володя — близнаците на сестра му Аня — щяха да бъдат възпитани не като патриотични комунисти, а като раболепни нацисти, които отдават партийния поздрав. Русия щеше да бъде като Франция — поробена страна, може би частично управлявана от послушно профашистко правителство, което щеше да изпраща евреите в концентрационни лагери. Беше непоносимо дори да си мисли за това. Володя мечтаеше за бъдеще, в което Съветският съюз ще се освободи от злодейското управление на Сталин и от бруталността на тайната полиция и ще започне да строи истинския комунизъм. Щом стигна сградата на военното разузнаване до летището на Ходинка, въздухът се изпълни със сивкави люспици, които не бяха снежинки, а пепел. Колегите му изгаряха документи, за да не допуснат попадането им във вражески ръце. Скоро след пристигането му в кабинета му влезе полковник Лемитов: — Изпратили сте съобщение в Лондон за един немски физик — Вилхелм Фрунце. Това е бил умен ход. Оказал се е отличен източник. Добре свършена работа. „Какво толкова“, запита се Володя. „Немските танкове бяха само на сто мили от тях.“ Беше твърде късно, за да могат шпионите да им помогнат. Но той се застави да се съсредоточи: