Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
После подаде глава от прозореца и изкрещя:
— Отместете го веднага!
Звучеше така, сякаш е навикнал да му се подчиняват.
Работничката, якичка жена на средна възраст с карирана мъжка шапка на главата, сви ръцете си на фуния и изкрещя:
— Сам си го премести, дезертьор такъв!
Мъжът излезе почервенял от гняв и Володя изненадано разпозна полковник Бобров, когото помнеше от Испания. Беше прочут със застрелването на собствените си хора в тила, когато отстъпваха. Фразата му беше: „За страхливците няма милост.“ В Белчите Володя го видя как застреля трима бойци от интернационалните бригади, задето бяха отстъпили след изчерпването на мунициите. Сега другарят Бобров беше цивилен. Володя се зачуди дали ще застреля жената, която му препречваше пътя. Бобров достигна предницата на колата и хвана „таралежа“. Беше по-тежък от очакванията му, но с известно усилие успя да го отмести. Докато се връщаше към колата си, жената с шапката върна преградата пред автомобила. Останалите жени се стълпиха, наблюдаваха сблъсъка, смееха се и пускаха шеги. Бобров отиде до жената и извади от джоба си някаква карта. — Аз съм генерал Бобров! — обяви той. Явно го бяха повишили след завръщането от Испания. — Пуснете ме да премина! — И ти наричаш себе си войник? — изсмя се тя. — Защо не се биеш? Бобров се изчерви. Знаеше, че презрението й е основателно. Володя се питаше дали бруталният стар военен не е бил накаран да бяга от младичката си жена.
— Ти си предател — продължи събеседничката му.
— Опитваш да избягаш с пианото и с тая млада уличница.
И тя събори шапката му на земята.
Володя беше сащисан. Никога не бе виждал такова незачитане на властта в Съветския съюз. Преди нацистите да вземат властта, в Берлин го изненадваха обикновените немци, които безстрашно спореха с полицията; тук такова нещо нямаше.
Тълпата от жени завика радостно.
Главата на Бобров все още беше покрита с късо подстригана бяла коса. Той съзерцаваше как шапката му се изтъркулва през влажната пътна настилка. Направи крачка да я гони, но после се отказа. Володя нямаше особено желание да се намесва. Не можеше да направи нищо срещу тълпата, а и не изпитваше симпатии към Бобров. Изглеждаше справедливо да изпита бруталността, която винаги бе показвал към другите. Друга от жените — по-възрастна, загърната в мръсно одеяло, отвори багажника на колата. — Я вижте това! — извика тя. Багажникът беше пълен с кожени куфари. Тя извади един и отвори закопчалките му. Капакът падна и всичко се изсипа — дантелено бельо, фусти, нощници, копринени чорапи и камизоли, всичките несъмнено произведени на запад, по-хубави от всичко, което обикновените руски жени виждаха или купуваха. Тънките тъкани паднаха в мръсната киша на улицата и залепнаха там като цветни венчелистчета върху купчинка тор. Някои от жените започнаха да ги събират. Други грабеха още куфари. Бобров изтича към задницата на колата и започна да изтиква жените. Володя прецени, че цялата работа става много неприятна. Бобров вероятно имаше оръжие и щеше да го извади всеки момент. Тогава обаче жената в одеялото вдигна лопата и здраво удари Бобров по главата. Жена, която може да копае окопи с лопата, не е слабо създание, и ударът произведе ужасно силен шум. Генералът падна на земята и жената го ритна.