Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Грег взе още едно кафе — беше твърде напрегнат, за да яде.
Лицето й вече не беше по детски пухкаво, както той го помнеше. Тогава тя беше на шестнадесет, тъй че сега бе на двадесет и две. Тогава бяха деца, които си играят на пораснали хора; сега вече бяха възрастни. На лицето й се четеше разказ, който отсъстваше преди шест години — разочарование, страдание и трудности. — Държа дневната смяна — обясни му тя. — Идвам в девет, подреждам масите, аранжирам стаята. Сервирам на обяд, отсервирам и си тръгвам в пет.
— Повечето келнерки работят вечерно време.
— Предпочитам вечерите и уикендите ми да са свободни.
— Все още си по партитата!
— Не, повече си стоя вкъщи и слушам радиото.
— Сигурно имаш доста приятели.
— Колкото си поискам.
Отне му известно време да схване, че това можеше да означава всичко. Обядът им дойде. Тя си изпи колата и се зае със салатата.
Грег я попита:
— Та защо избяга през тридесет и пета година?
Тя въздъхна:
— Не желая да ти го казвам, понеже няма да ти хареса.
— Трябва да зная.
— Баща ти ме посети.
Грег кимна:
— Мина ми през ума, че трябва да има нещо общо с това.
— С него имаше един гангстер — Джо някой си.
— Джо Брехунов. Той е престъпник.
Грег започна да се ядосва.
— Нарани ли те?
— Нямаше нужда, Грег. Бях уплашена до смърт само от вида му. Бях готова да направя всичко, което баща ти поиска.
Грег потисна гнева си.
— Какво поиска той?
— Каза, че трябвало да си тръгна незабавно. Можело да ти напиша бележка, но той трябвало да я прочете. Трябваше да се върна във Вашингтон. Много ми беше мъчно да те оставя.
Грег си спомни колко страда и той и промълви:
— На мен също.
Много искаше да се протегне през масата и да вземе нейната ръка, но не беше сигурен дали тя го иска.
Тя продължи:
— Каза, че ще ми дава седмична субсидия, само за да ме държи далеч от теб. Все още ми плаща. Парите са малко, но поне стигат да си плащам наема. Обещах му — но някак си успях да се стегна и да поставя едно условие.
— Какво?
— Че никога няма да ме напада. Направи ли го, ще ти кажа Всичко.
— Той съгласи ли се?
— Да.
— На малко хора им се разминава, когато го заплашват.
Тя отмести чинията си.
— Тогава той заяви, че ако не удържа думата си, Джо ще ми накълца лицето. Джо ми показа бръснача си.
Всичко си идваше на мястото.
— Затова все още си уплашена.
Тъмната й кожа побеля от страх.
— Можеш да си напълно сигурен в това.
Гласът на Грег се сниши до шепот.
— Джаки, съжалявам.
Тя се насили да се усмихне:
— Убеден ли си, че е сгрешил? Ти беше на петнадесет. Това не е подходяща възраст за сключване на брак. — Ако ми го беше казал, можеше и да е различно. Но той решава какво ще става и просто го прави, като че ли никой друг няма право на свое мнение.
— И все пак, беше ни хубаво заедно.
— Разбира се.
— Аз бях твоят подарък.
Той се засмя.
— Най-добрият, който съм получавал.
— С какво се занимаваш напоследък?
— Работя в службата по печата към Държавния департамент през лятото.
Тя направи физиономия.
— Звучи отегчително.
— Напротив! Толкова е вълнуващо да наблюдаваш влиятелни хора да вземат изключително важни решения просто както си седят зад бюрата. Те управляват света!
Тя погледна скептично, но каза:
— Е, може би е по-добро от това да си келнер.
Той започна да разбира колко отдалечени са вече един от друг. — През септември се връщам в Харвард за последната си година.
— Бас ловя, че си дар Божи за студентките.
— Там има много мъже и много малко момичета.
— И все пак добре се справяш, нали?
— Не мога да те излъжа.
Питаше се дали Емили Хардкасъл е удържала на обещанието си и се е снабдила с противозачатъчна спирала. — Ще се омъжиш за някоя от тях, ще имаш хубави деца и ще живееш в къща на брега на някое езеро. — Бих искал да се занимавам с политика, може би да бъда държавен секретар или сенатор, като бащата на Уди Дюър.
Тя погледна настрани.
Грег си помисли за къщата на брега на езерото. Сигурно си мечтаеше за нещо такова. Стана му мъчно за нея. — Ще го направиш — каза му тя. — Знам го. Просто имаш този маниер. Имаше го още на петнадесет. Приличаш на баща си.