Зимата на света [bg]

— Ще я намеря.

Лемитов кимна:

— Направете го днес.

И излезе.

Володя се намръщи замислено. Зоя беше сигурна, че американците правят супербомба, и беше достатъчно убедителна, за да застави баща му да спомене това пред Сталин. Ала Сталин се отнесе презрително към идеята. Сега обаче един източник от Англия повтаряше казаното от Зоя. Сякаш тя беше права. А Сталин отново беше сбъркал. Ръководителите на СССР следваха опасната тенденция да отричат съществуването на неприятните новини. Миналата седмица разузнавателен самолет засякъл немски бронирани коли само на осемдесет мили от Москва. Генералният щаб отказа да повярва, докато не получи още две потвърждения. Тогава наредиха офицерът от авиацията, който ги беше забелязал, да бъде задържан от НКВД и изтезаван като „провокатор“. Беше трудно да се мисли в перспектива при положение, че немците бяха толкова близко, но възможността за създаването на бомба, която можеше да изравни Москва със земята, не биваше да се пренебрегва, дори и в момент на крайна опасност. Ако Съветите победяха Германия, след това можеше да бъдат нападнати от Великобритания и Америка — нещо подобно се бе случило след Първата световна война. Щеше ли СССР да се окаже безпомощен пред една капиталистическоимпериалистическа супербомба? Володя нареди на сътрудника си лейтенант Белов да открие къде е Зоя. Докато чакаше да му донесат адреса, той проучи доклада на Фрунце на английски и в превод и запомни вероятните ключови фрази, понеже не можеше да изнесе документите от сградата. След един час разбираше достатъчно, за да задава допълнителни въпроси. Белов установи, че Зоя не е в университета, нито в близката жилищна сграда за учени. Портиерът обаче му обяснил, че на по-младите обитатели било наредено да помагат с издигането на нови отбранителни съоръжения за града, и му казал къде работи тя.

Володя навлече шинела си и излезе.

Чувстваше се развълнуван, но не беше сигурен дали е заради Зоя, или заради супербомбата. Може би и по двете причини. Успя да вземе един армейски ЗИС и намери шофьор. Минаха покрай Казанската гара — от нея тръгваха влаковете на изток — и там видя истински бунт. Явно хората не можеха да влязат в гаровата постройка, камо ли да се доберат до влаковете. Богати мъже и жени се блъскаха, за да достигнат входните врати със своите деца, домашни животни, куфари и чанти. Володя се ужаси, като видя как някои от тях се удрят и ритат без никакъв срам. Неколцината милиционери наблюдаваха безпомощно — цяла армия щеше да е необходима, за да наложи ред. Военните шофьори обикновено бяха мълчаливи, но този коментираше: — Страхливци — започна той. — Бягат, а оставят нас да се бием с немците. Погледнете ги, в проклетите им палта. Володя се изненада. Да се критикува партийната върхушка беше опасно. Подобни забележки можеха да доведат до донос срещу автора си. Тогава той щеше да прекара седмица или две в подземията на сградата на НКВД на Лубянския площад. Можеше да ги напусне осакатен за цял живот. Володя изпитваше притеснителното чувство, че строгата съветска система на йерархично подчинение е започнала да отслабва и да се разпада. Намериха хората да издигат барикади точно на мястото, посочено от портиера. Володя излезе от колата, нареди на шофьора да чака и огледа картината. Главният път беше препречен с противотанкови „таралежи“. Всеки „таралеж“ се състоеше от три парчета железопътна релса, всяко по един ярд дълго, кръстосани и вързани по средата, тъй че образуваха звездичка, която се опираше на три крака и протягаше три краища нагоре. Те очевидно можеха да унищожат гъсениците на танковете. Зад ивицата с „таралежи“ копаеха противотанков ров с кирки и лопати; зад него издигаха стена от чували с пясък с процепи, през които да стрелят защитниците. Между препятствията бяха оставили зигзагообразна пътека, тъй че хората да могат да използват пътя преди идването на немците.