Зимата на света [bg]

II

Вярата на Ерик фон Улрих в Хитлер се оправда с нахлуването в Съветския съюз. Докато германските армии се носеха през руската пустош и помитаха Червената армия като плява, той се възхищаваше на стратегическия гений на вожда, комуто бе отдал верността си. Не че беше лесно. През дъждовния месец октомври страната потъна в кал. Наричаха го распутица — времето без пътища. Линейката на Ерик се придвижваше през някакво тресавище. Пред колата се събираше кал и постепенно я забавяше, докато двамата с Херман не слизаха да я разчистят с лопати, за да могат да продължат нататък. Същото се случваше и на цялата немска армия — скокът към Москва се бе забавил до пълзене. На всичкото отгоре, калните пътища означаваха, че камионите с провизии никога не догонваха армията. Тя изпитваше недостиг на муниции, гориво и храни, а поделението на Ерик почти нямаше лекарства и други медицински материали от първа необходимост. При застудяването в началото на ноември Ерик най-напред се зарадва. Мразът изглеждаше като благословия — пътищата отново станаха твърди и линейката можеше да се движи с нормална скорост. Ерик обаче трепереше под летния шинел и памучното бельо — от Германия още не бяха пристигнали зимните униформи. Не бяха доставени и нискотемпературните смазки, които поддържаха двигателя на машината му и двигателите на всички камиони, танкове и артилерийски установки на армията в работещо състояние. Нощем, на всеки два часа, Ерик ставаше, стартираше двигателя и го оставяше включен за пет минути — единственият начин да не допусне маслото да стане полутечно, а охладителят да замръзне. Дори и при това положение той всяка сутрин внимателно палеше огън под машината час преди тръгване. Стотици коли се развалиха и бяха изоставени. Самолетите на Луфтвафе, оставяни за през нощта на импровизирани летища, замръзваха и не можеха да полетят — въздушното прикритие на войските просто изчезна. Независимо от това русите отстъпваха. Сражаваха се здраво, в крайна сметка биваха отблъснати по-нататък. Поделението на Ерик непрестанно спираше, за да разчиства телата на съветските войници; струпаните покрай пътищата замръзнали мъртъвци образуваха зловещ насип. Неотклонно и неумолимо германската армия приближаваше Москва. Ерик беше убеден, че скоро ще види танковете величествено да минават по Червения площад, а знамената със свастиката тържествено да се веят на кулите на Кремъл. Междувременно температурата достигна десет градуса под нулата и продължи да пада. Медицинското поделение на Ерик се намираше в малко градче край замръзнал канал, заобиколено от смърчови гори. Ерик не знаеше името му. Съветите често разрушаваха всичко при изтеглянето си, но това място беше останало горе-долу запазено. Имаше съвременна болница — нея немците заеха. Доктор Вайс просто нареди на лекарите да изпратят пациентите си по домовете, независимо от състоянието им. Ерик преглеждаше пациент с измръзвания, момче на около осемнадесет. Кожата на лицето му беше восъчножълта и твърда от замръзването. Когато Ерик и Херман разрязаха тънката лятна униформа, видяха лилави мехури по ръцете и краката му. Прокъсаните и нацепени ботуши бяха натъпкани с вестници — жалък опит за предпазване от студа. Ерик го събу и усети типичния за гангрената мирис на гнило. Независимо от това смяташе, че момчето може да бъде спасено от ампутация. Знаеха какво да вършат — лекуваха повече хора от измръзвания, отколкото от бойни ранявания. Той напълни една вана, след което двамата с Херман спуснаха войника в топлата вода. Ерик разглеждаше тялото, докато то се отпускаше. Видя чернотата на гангрената на единия крак и на пръстите на другия. Щом водата започна да изстива, извадиха го от нея, избърсаха го, поставиха го в леглото и го завиха. После наредиха около него нагорещени камъни, увити в кърпи. Пациентът им беше в съзнание и притеснен ги попита: