Черното копие и сянката на Властелина [bg]

На втория ден от очакването скъпоценният пръстен на Форве ослепя и оглуши окончателно, Фолко опита по всички достъпни му начини да зададе въпроса за посоката, в която се намира елфическото кралство на Водите на пробудата, и едва след дълги усилия успя да получи отговор – пеперудката сви крилцата си, като се превърна и изящна стрелка.

А Господарят все не се появяваше. И въпреки това не беше далеч. Или бродеше в покрайнините на Мраколес, търсейки зарасналите пътища, или бе зает с нещо друго, но хобитът така и не разбра това. Но вечерта на третия ден, когато слънцето залязваше и хищните вечерни сенки залегнаха в низнините от блатните мъгли внезапно изскочиха няколко тъмни фигури на конни воини със знаме на висок прът. Като се забавиха за известно време и дочакаха появата на цял отряд конници, предните ездачи насочиха конете си към блатото. Конете вървяха бавно и над свечеряващата се гора заплува изплашено цвилене. Огнената пеперудка в пръстена и пламенната змия в гривната на Черните джуджета веднага оживяха и протегнаха остриетата си към промъкващия се през мочурищата отряд. Олмер вървеше право към заложения за него капан. Целият му конвой не превишаваше трийсетина воини.

- Готви се! – разнесе се шепнешком на командата по редиците на гондорските воини.

Не скръцна тетива, не дрънна меч. Отлично смазаното и ревниво съхранявано оръжие не подведе, не издаде стопаните си с нито един звук. Забралата на шлемовете, изковани от майстори в Гондор и джуджета, безшумно се спуснаха върху лицата. Безмълвно стояха обучените бойни коне. Три десетки лъкове търсеха цел, готвейки се да ожънат първия дял от смъртоносната реколта, а двайсет меча, водени от вещи ръце трябваше да приберат остатъка.

Сложил на коленете си меча и отново проверил елфическите си стрели, Фолко с примиращо сърце следеше как в несигурната лунна светлина бавно пресичаше блатото отрядът на заклетия им враг. Враг? Враг, който досега не бе сторил нищо лошо на хобита и другарите му, освен докато се бранеше от първото им нападение. Тези мисли изникнаха у Фолко, но той бързо ги пропъди. Той не просто живееше живота на воин – беше станал такъв и твърдо знаеше, че има случаи, когато подобни въпроси, обърнати към самия себе си, са просто гибелни. „Стреляй пръв, Леголас!“ – бе извикал някога Гимли, като сметна върналият се от сенките на Смъртта Гандалф за предателя Саруман. Сега хобитът разбираше, колко е било право джуджето. Ако на мястото на Гандалф се беше оказал Саруман – приятелите не би могло да ги спаси нищо. „Стреляй пръв!“. Той беше готов да стреля пръв. Той беше готов дори да стреля в гръб.