Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Храбрите бойци от дружината на Етчелион се стегнаха, станаха по-сурови. Но всички те до един бяха най-опитните и закалени гондорски воини и дребните невзгоди на похода не им правеха впечатление. Макар мястото и да се оказа неприятно, те бързо и сръчно разбиха временен лагер, като избраха мястото така, че да не бъде видяно от края на околната блатна пустош. Домъкнаха дърва, запалиха неголям огън, като го прикриха със специални кожени наметала. Грееха се и готвеха храната на въглените – и нито едно кълбо дим не издаде присъствието им. Започна тежко очакване.

Първия ден в засадата мина без ни най-малки инциденти. Използвайки случая, Атлис и дружинниците много разпитваха хобита и останалите му спътници. Някои от гондорците помолиха Амрод да попее, но тук решително се възпротиви хобитът. Отново, както и в дните на очакването на края на Сивите планини, у него възникна позабравеното вече чувство – той физически усещаше приближаването на Господаря. Но сега усещането беше съвсем друго. Първоначално Олмер малко знаеше за Силата си – даваше й да изтича в пространството и Фолко можеше да почувства присъствието му. После Господарят я взе под контрол, и тогава само чудните талисмани на елфите и кинжала на Отрина можеха да подскажат, ако той се оказваше достатъчно близо. Ала сега Силата отново препълваше Господаря, та чак преливаше, но пред вътрешния поглед на хобита той вече не изглеждаше като малко дете, радостно шарещо с поглед по току-що открития свят. Студеният твърд поглед на Олмер беше насочен строго напред към ясно видимата цел, цялото му внимание бе съсредоточено върху нея. Черната буца, изпускаща остри игли, вече не съществуваше както преди пред мисления поглед на хобита до Сивите Планини. Онова кълбо мрак се беше разтворило в много по-сложна субстанция, като я промени, но и самото то стана инакво. Бе нещо човешко – и нечовешко, по-правилно – извънчовешко – помисли си хобитът. Той бързо извади пръстена на Форве, вгледа се, но не забеляза нищо подобно на онова, което видя в камъка в паметната нощ на неочакваното появяване на Господаря в лагера на Отон. Или Олмер беше още далеч, или камъка наистина ослепя, според предсказанието на Форве. Като си помисли за принца, хобитът се опита мислено да го извика. Това му се удаде – макар и с голямо напрежение – хобитът бе целия мокър от пот, въпреки студената и влажна вечер. Но Фолко само чуваше гласа на принца, без да различи лицето му.