Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Ще ви прочета постановлението…
Не съм запомнил той ли „утвърждава“, или лично главният прокурор, но е „постановил“ един нищо и никакъв старши съветник по правосъдието, същият онзи Зверев, с разкошната шуба — у нас идваше едва ли не като милиционер, а сега, виж ти, върши работата на цяло политбюро:
— За… за…. Предявява ви се обвинение по член 64-ти! (дали има там буква или раздел?).
Аз — с одряман глас, аз — със селяшко невежество:
— Тоя новия кодекс… (нали е едва от 13 години) …изобщо не го знам. Какво фигурира в тоя 64-ти?
А в добрите стари времена, докато беше жив татко Сталин, като излежиш десетка, посред нощ да те събудят, ще цитираш която и да е подточка в тъмното наизуст.
Маляров се опули рачешката:
— Измяна на родината!
Не се помръдвам.
(Петимата са седнали зад гърба ми — дали чакат, че ще се нахвърля върху прокурора?)
— Разпишете се! — обръща листа към мен, подканва ме да ида до бюрото му.
Без да се помръдна, отдавна премисленото, всяка дума е претеглена:
— Нито във вашето следствие, нито в съда ви няма да взема участие. Правете всичко без мен.
Вероятно го е очаквал. Не се учудва кой знае колко:
— Само да се разпишете, че ви е съобщено.
— Казах.
Не се препира с мен. Обръща листа и слага подписа си.
Ох, как ме притискаше следователят преди 29 години, мен, неопитния, защото знаеше, че във всеки човек има неизцеден обем. И колко хубаво е да покажеш, че си скала, изобщо не се опитват, не посягат да те притиснат, не пробват. Следствието няма да е трудно: изобщо няма да си напрягам ума. Всички, всички до един ги предупреждавах: говорете, стоварвайте върху ми каквото си искате, с мен противоречия никога няма да имате, защото не ще отговоря на нито един въпрос.
Тъкмо така трябва. Това е най-добрата тактика.
Край. В същата последователност — стават зад мен, ставам аз, един офицер отпред, един офицер отзад, през двата вестибюла — ръцете отзад! (не рязко, меко-подсещащо). Можех и да не го правя, разбира се. Но аз събрах ръце зад гърба си. За мен ръцете отзад, ако искате да знаете, ме правят дори още по-уверен: какво да се препирам с вас, да се правя на недобит цивилен, за мен ръцете отзад — мигновено ставам железен политзатворник, сливам се с милиони хора. Не знаете колко много ей тази кратка безсмислена разходка под конвой повдига самочувствието на политзатворника.
И ето ме вече в килията. Момчетата: „Е, какво?“
Да им казвам ли, да не им ли казвам?…
Наистина не помня: до петнайсет години са ми в кърпа вързани. Но, разбира се, съществува и разстрел.
Да, събраха кураж, не го бях очаквал от тях. Хайде върви измисляй варианти. И най-мъдрият си е малко прост.
((Сега по минути не може да се възстанови. Но повикването при Маляров беше още преди 9 вечерта. Обадили се на жена ми: „Мъжът ви е задържан“ — в 9,15. Заявката на нашия посланик до Министерството на външните работи на ФРГ, че утре заран ще дойде с важна декларация, била пусната доста късно вечерта по европейско време, значи — още по-късно. (Това е още една задачка за тях: да намерят страна, която ще се съгласи да им сътрудничи, да ме приеме. И как да редактират молбата. (Бел. от 1978 г.)) Тази съпоставка не изключва, че през първите ми затворнически часове и когато ме е викнал Маляров — още не са били решили до последната точка изгонването ми. (А ако са го били решили — за какво им е трябвал членът от наказателния кодекс?) Дали не са си оставяли шанса, че ще трепна — и ще могат да започнат да цедят от мен отстъпки? Ако е правена такава сметка, то моята мързелива каменност я е смазала.
Полукултурен глас от слушалката предложил на жена ми да иска сведения за мен утре заран от следователя Балашов, същия онзи, при когото уж ме викаха. Това е положението, арестуван съм. Затворила телефона — и отново вече други набирали, разнасяйки новината по Москва.))
Най-сетне обявиха през хранилката отбой. Хайде сега по-бързичко, в това навремето бяхме се изпраксали: одеялата са развити, якето се смъква, панталонът се смъква, но нека е по-наблизо: наистина е студено, свиха ми кожухчето и вълнените чорапи тия гадове! Да не се туткам. Толкова бързаха да ми съобщят обвинението, че утре току-виж още от заранта започнат следствието. И в общите движения, в суматохата, незабелязано, обувките — муш под възглавницата! стара затворническа хватка — за опазване, а сега ми трябват и за височина. Крушката ме заслепява, ще си затуля очите с пешкира, в Лубянка това не се забраняваше. А ще поискат ли да си извадя ръцете отвън? — може и да не поискат. Да заспивам! Ще дишам дълбоко-дълбоко-дълбоко. (Какво ще дишам? в килията не е въздух, вече бях забравил, че има такъв.)