Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Айде, Фидлър. Играта е твоя. Да ти чуем следващото правило.
Фидлър се наведе над масата.
— Рицарят на дома Мрак е козът — рече той. — Той отваря също така. Освен ако не държиш Девата на Смърт. Ако я имаш, можеш да отвориш с половин миза и да удвоиш, ако спечелиш ръката.
Малът тресна на масата Девата на Смърт и подхвърли една монета.
— Давай да я извъртим тогаз.
Лорн се загледа в странната игра. Тези мъже използваха Драконова колода. Смайващо. Фидлър измисляше правилата в хода на самата игра и въпреки това тя виждаше как картите се подреждат в шаблон върху масата. Веждите й се свъсиха замислено.
— Пускаш Хрътката да тръгне — каза Фидлър и посочи последната карта, поставена от Малът на масата. — Рицарят на Мрака е близо, усещам го.
— А тая скапана Дева на Смъртта за к’во беше? — измърмори лечителят.
— Тя е стиснала зъби. Виж, Въжето е извън картинката, нали? — Фидлър сложи още една карта на масата. — А това е самото копеле Драконът, мечът му дими и е черен като безлунна нощ. Ей затуй офейка Хрътката.
— Чакай малко — извика Хедж и тресна една карта върху Рицаря на Мрака. — Каза, че Капитанът на Светлината се надига, нали?
Фидлър изгледа съсредоточено подредената фигура.
— Той е прав, Малът. Двамата автоматично слагаме по две монети. Тоя Капитан вече танцува над сянката на Рицаря…
— Извинете — каза високо Лорн. Тримата я погледнаха. — Ти Талант ли си, Фидлър? Редно ли е да използвате Колодата?
Фидлър се намръщи.
— Не е ваша работа, адюнкта. Ние от години си играем това и никой не ни е замерил с кама досега. Ако искате да се включите, просто кажете. Ето, давам ви първа карта.
И докато успее да възрази, той постави карта пред нея, с лице нагоре. Тя зяпна рисунката.
— Е, не е ли странно? — отбеляза Фидлър. — Тронът, обърнат. Дължите ни по десет жълтици на всеки — едногодишната заплата на всички ни, адско съвпадение.
Хедж изсумтя.
— Освен това е и имперското обезщетение, дето го плащат, когато се потвърди, че някой от нас е умрял. Много благодаря, Фид.
— Взимай си парите и млъквай — скастри го Фидлър. — Още не сме умрели.
— Ама аз имам още една карта — каза Малът.
Фидлър завъртя очи.
— Добре де, дай да я видим проклетата ти карта.
Лечителят я постави на масата.
— Глобус. — Фидлър се изсмя. — Вярна преценка и справедливост. Ей това му се вика край на тая игра.
Лорн усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се бавно и видя застаналия зад нея брадат мъж. Спокойните му сиви очи задържаха погледа й.
— Аз съм Уискиджак — каза тихо брадатият. — Добро утро, адюнкта, и добре сте дошла в Даруджистан. — Дръпна един стол и седна до Хедж. — Искате доклад, нали? Продължаваме опитите да се свържем с Гилдията на убийците. Минирането е приключило, чакаме заповед. Досега сме загубили един член на взвода. С други думи — извадихме адски късмет дотук. В града има Тайст Андий, търсят ни да ни избият.
— Кого сте изгубили, сержант? — попита Лорн.
— Новобранката. Сори се казваше.
— Умряла?
— Липсва вече от няколко дни.
Лорн стисна зъби, за да не изругае.
— Значи не сте сигурен дали е умряла?
— Не. Това проблем ли е, адюнкта? Тя беше новачка. Дори стражата да я е спипала, почти нищо не би могла да им издаде. Освен това не сме чули нищо такова. По-вероятно е да са я очистили в някоя задна улица — вряхме се в какви ли не миши дупки, за да намерим местните убийци. — Той сви рамене. — Риск като всеки друг, нищо повече.
— Сори беше шпионин — обясни Лорн. — При това много добър, сержант. Можете да сте сигурен, че не я е убил уличен разбойник. Не. Тя не е умряла. Крие се, защото знае, че ще дойда да я потърся. От три години съм по следите й. Искам я.
— Ако бяхте намекнали за всичко това — изсумтя Уискиджак, — можехме да го уредим, адюнкта. Но вие сте го затаили за себе си, сега се оправяйте сама. — Изгледа я твърдо. — Все едно дали ще се свържем с Гилдията, или не, ще взривим мините преди да съмне и се махаме оттук.
Лорн се стегна.
— Аз съм адюнкта на императрицата, сержант. От този момент мисията ви е под мое ръководство. Всички тези глупости с независимите ви действия приключиха, ясно? — За миг й се стори, че зърна триумф в очите на мъжа. Но след секунда се увери, че не е нищо повече от очаквания гняв.
— Ясно, адюнкта — отвърна отсечено Уискиджак. — Какви са заповедите ви?
— Казвам ви го най-сериозно, сержант — предупреди тя. — И изобщо не ме интересува колко ви ядосва това. А сега предлагам да се оттеглим някъде, където ще сме по-насаме. — Стана. — Хората ви могат да останат тук.
Уискиджак също стана.
— Разбира се, адюнкта. Наели сме задната стая. Заповядайте.