Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Япония изискваше много от гражданите си, или по-точно, културата й го изискваше. Шефът беше винаги прав. Добър служител бе онзи, който правеше каквото му наредят. За да напреднеш, трябва да целунеш немалко задници, да вървиш по свирката на компанията и всяка сутрин да се напрягаш, все едно си в някакъв тъп тренировъчен лагер, като идваш с час по-рано да покажеш искреността си. Удивително беше, че тук изобщо ставаше нещо градивно. Може би най-добрите си пробиваха път към върха въпреки всичко или пък бяха достатъчно хитри, че да прикриват действителните си чувства, докато не придобият истинска власт, но стигнали най-сетне до заветния пост, те сигурно бяха насъбрали достатъчно потискана ярост, та Хитлер да изглежда пред тях като „педалче“.
Междувременно те се разтоварваха с пиянски гуляи и сексуални оргии, за каквито бе слушал в същия този горещ басейн. Разказите за забежки до Тайланд и Тайван, а в последно време и до Марианските острови бяха особено интересни и в тях имаше неща, които биха накарали състудентите му от Калифорнийския университет в Лос Анджелис да се изчервят. Всички тези симптоми говореха за едно общество, поощряващо психологическото потискане, чиято топла и нежна фасада от добри обноски приличаше на бент, задържащ всичкия насъбран гняв и неудовлетвореност. Този бент от време на време пропускаше (най-вече системно и контролирано), ала напрежението в язовира бе постоянно и една от последиците от него беше начинът, по който те виждаха другите и особено един гайджин и който обиждаше възприетите в Америка егалитарни възгледи на Номури. Осъзна, че не след дълго ще започне да мрази това място. „Това ще е вредно и непрофесионално“ — помисли си агентът на ЦРУ, като си спомни многократно повтаряния урок във Фермата: добрият шпионин се солидаризира с културата, която атакува. Той обаче се отплесваше в обратната посока и ироничното бе, че най-дълбоката причина за неговата растяща антипатия бяха корените му, излизащи от същата тази страна.
— Наистина ли искаш и други като нея? — попита Номури със затворени очи.
— О, Да. Шибаните американци скоро ще бъдат националното ни забавление. — Таока се изкикоти. — През последните два дни добре се позабавлявахме. Аз също присъствах и видях как стана всичко — приключи той с благоговение. Всичко си бе струвало. Двадесетте години строго спазване на правилата бяха възнаградени: да бъде във Военната зала, да чува и да проследява всичко, да вижда как историята се кове пред очите му. Чиновникът се беше проявил и най-важното бе забелязан от самия Ямата-сан.
— Е, какви велики дела са станали, докато аз вършех своите, а? — поинтересува се Номури, отвори очи и пусна похотлива усмивка.
— Току-що влязохме във война с Америка и спечелихме! — заяви Таока.
— Война ли? Нан джа? Успяхме да надвием „Дженерал мотърс“, така ли?
— Говоря за истинска война, приятелю. Парализирахме тихоокеанския им флот и Марианските острови са отново японски.
— Приятелю мой, многото алкохол не ти понася — изказа гласно мисълта си Номури, като наистина вярваше в това, което каза на самохвалкото.
— Не съм вкусил капка от четири дни! — запротестира Таока. — Казвам ти истината!
— Казуо — обърна се Чет към него като към надарено дете. — Умееш да разказваш с вещина и стил, каквито не съм срещал у никого. Начинът, по който описваш жените, кара слабините ми да се издуват, сякаш се намирам там. — Той се усмихна. — Обаче преувеличаваш.
— Не и този път, приятелю, честно. — Таока наистина искаше приятелят му да му повярва и затова започна да дава подробности.
Номури нямаше истинска военна подготовка. Повечето му знания в тази област идваха от четенето на книги и гледането на филми. Инструкциите за действията му в Япония нямаха нищо общо със събирането на информация за японските отбранителни сили, а по-скоро касаеха търговията и проблемите на външната политика. Казуо Таока обаче наистина беше добър разказвач, с набито око за детайлите, и минаха едва три минути, след което се наложи Чет пак да затвори очи, залепил на устните си фалшива усмивка. И двата хода бяха плод на подготовката му в Йорктаун, щата Вирджиния, както и паметта му, мъчеща се да запечата всяка една думичка, докато друга част от съзнанието му се чудеше как, по дяволите, щеше да изпрати информацията навън. Другата му реакция Таока не можеше нито да види, нито да чуе. Тя бе чиста проба американизъм, изникнал в ума на агента от ЦРУ: „Копелета мръсни!“