Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Време беше да вземе решение. Решение, което не й се нравеше, но бе свикнала да върши неща, които не харесва. Такъв е животът. Не искаше да се бие с лорд Владетеля, а се наложи.
Скоро стана твърде тъмно дори за Мъглороден и тя запали фенер. И с изненада установи, че нейните стъпки не са единствените на пода. Изглежда, имаше още някой, който обикаляше из коридорите. Който или каквото и да бе, не го срещна, докато продължаваше навътре.
Не след дълго се озова в стаята. Още не знаеше какво я бе привлякло в Кредик Шау, както и в тайното помещение в центъра. Не беше идвала тук от нощта, когато уби единствения бог, когото познаваше.
Лорд Владетеля прекарваше доста време в това помещение, място, обзаведено така, че да му напомня за родината. Стаята беше със сводест таван. Стените бяха покрити със сребърни фрески, а подът — облицован с метални плочи. Тя отиде до най-забележителната част — малка каменна крипта в центъра на по-голямото помещение.
Тъкмо тук бяха заловени Келсайър и жена му преди много години, при първия опит на Келсайър да ограби лорд Владетеля. По-късно Мейр бе убита в Ямите. Но Келсайър бе оцелял.
Именно тук, в тази стая, Вин за първи път се бе изправила срещу инквизитор, който едва не я бе убил. Тук дойде и месеци по-късно, при първия си опит да убие лорд Владетеля. Тогава също я бяха надвили.
Пристъпи в малката крипта. Имаше само едно помещение. Подът бе разкопан от хората на Елънд, за да търсят атиум. Но украсите от времето на лорд Владетеля все още висяха по стените. Тя вдигна фенера и ги огледа.
Килими. Кожи. Малка дървена флейта. Предмети от бита на неговия народ, на терисците, отпреди хиляда години. Защо му е трябвало да строи нов град тук, на юг, да основе Лутадел, когато родината му — и Кладенецът на Възнесението — са на север? Вин така и не бе открила отговор на този въпрос.
Навярно беше имало някаква основателна причина. Нещо, което е накарало Рашек, или лорд Владетеля, да постъпи така. Би могъл да си остане такъв, какъвто е бил — обикновен селянин. И вероятно е щял да бъде щастлив.
Но бе решил да постигне нещо повече. И за да го осъществи, бе извършил ужасяващи жестокости. Нима можеше да го вини за взетото решение? Беше се превърнал в нещо, което е смятал, че трябва да бъде.
Тя също трябваше да вземе решение. Вече си даваше сметка, че други неща — Кладенецът на Възнесението, защитата на Лутадел — ще дойдат на дневен ред едва след като е сигурна в това какво иска и коя е тя. Но ето че сега, докато стоеше в помещението, в което Рашек бе прекарвал толкова много време, замислена за Кладенеца, настойчивият тътен в главата й отново се усилваше.
Трябваше да реши. Искаше да е с Елънд. Той олицетворяваше спокойствието. Щастието. Зейн, от друга страна, бе символ на онова, което чувстваше, че ще стане. За доброто на всички участници.
Едва ли щеше да открие отговорите на измъчващите я въпроси в двореца на лорд Владетеля. Въздъхна отчаяно, излезе навън и потъна в мъглите.
Зейн се събуди от равномерните удари на чук по колче на шатра. Реакцията му беше мигновена.
Разпали стомана и пютриум. Винаги поглъщаше известни количества преди заспиване. Знаеше, че вероятно някой ден този навик ще го убие — металите ставаха отровни, ако се задържаха твърде дълго в организма.
Но да умре някой ден му се струваше по-приемливо, отколкото да умре днес.
Измъкна се от койката. Все още беше тъмно. Докато се изправяше, дочу раздиращ звук. Някой бе сцепил стената на шатрата.
„Убий ги!“ — изкрещя богът.
Зейн се просна на земята и загреба шепа монети от купата до леглото. Завъртя се, хвърли ги зад себе си и нощта се огласи от изненадани викове.
Зейн Тласна. Монетите се сблъскаха с плата, раздраха го с лекота и продължиха.
И тогава започнаха писъците.
Зейн се прехвърли в койката и зачака мълчаливо, докато шатрата бавно рухваше. Някой газеше върху плата вляво. Той изстреля няколко монети и чу болезнени стенания. Платът на шатрата го покриваше като одеяло. Наблизо се чуха забързани стъпки.
Той въздъхна, отпусна се, сряза плата с кинжала и се измъкна навън. Бе мъглива нощ. Беше си легнал по-късно от обикновено и вероятно вече наближаваше полунощ. И без това бе време да става.
Наведе се над покритата от чергилото купчина, под която бе койката, разряза отново плата, бръкна и взе няколко стъкленици. Изпи една и калаят освети околностите. Около шатрата лежаха четири трупа. Бяха войници, разбира се — войници на Страф. Атаката бе започнала по-късно, отколкото бе очаквал.
„Страф ми се доверява повече, отколкото предполагах“. Зейн прекрачи трупа на един убиец, разряза плата над скрина и извади дрехи. Преоблече се бързо, после взе и малка кесия с монети. „Сигурно е заради нападението срещу крепостта на Сет. То е убедило Страф, че съм твърде опасен, за да ме остави жив“.