Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Зейн откри своя човек до една шатра наблизо — преструваше се, че опъва въжетата. Стоеше на пост всяка нощ и получаваше възнаграждение срещу това да удря с чук по колчето всеки път, когато някой доближи шатрата на Мъглородния. Зейн му хвърли кесията и продължи в мрака право към шатрата на Страф.
Баща му все пак имаше някои недостатъци. Бе майстор на мащабните планове, но детайлите често му се изплъзваха. Можеше да организира една армия, за да смаже противника. Но предпочиташе играта с опасни инструменти. Като атиумните мини в Хатсинските ями. Като Зейн.
Инструменти, с които може да се порежеш.
Зейн приближи шатрата на Страф, проряза дупка в плата и пристъпи вътре. Страф го очакваше. Зейн не можеше да не му се възхити — баща му посрещаше смъртта си със спокойно изражение. Зейн застана в средата на помещението, пред дървеното кресло, в което седеше Страф.
„Убий го!“ — нареди богът.
Запалени по ъглите лампи осветяваха стените. Възглавниците и завивките в ъгъла бяха смачкани — Страф бе повикал някоя от любовниците си за разтуха, преди да прати убийците. Наблюдаваше го с типичната си невъзмутимост, но Зейн виждаше зад маската. Забеляза, че лицето му лъщи от пот и че ръцете му леко треперят.
— Намерих ти още атиум — каза Страф. — Закопан е в двореца, на място, което само аз зная.
Зейн го гледаше мълчаливо.
— Ще те провъзглася официално за мой наследник — продължи Страф. — Още утре, ако желаеш.
Зейн не отговори. Страф продължаваше да се облива в пот.
— Градът е твой — каза накрая Зейн и се обърна.
Беше възнаграден с тихо изпъшкване. Погледна през рамо. Досега не бе виждал толкова изумено изражение на лицето на баща си. Дори само това си заслужаваше усилието.
— Свикай армията си за оттегляне, както беше планирано — продължи той, — но не се връщай в Северната област. Изчакай, докато колосите нападнат града и избият защитниците. Тогава можеш да влезеш като спасител на Лутадел.
— Но Мъглородната на Елънд…
— Ще е заминала — прекъсна го Зейн. — Тръгва с мен, още тази нощ. Сбогом, татко. — Обърна се и излезе през прореза в стената.
— Зейн? — повика го Страф отвътре.
Зейн спря.
— Защо? — попита го баща му и надзърна през отвора. — Пратих ти убийци. Защо ме остави жив?
— Защото си ми баща — отвърна Зейн и погледна към мъглите. — Синът не бива да убива баща си.
И с тези думи се сбогува с човека, който го бе създал. Човекът, когото Зейн — въпреки безумието си, въпреки преживените унижения — продължаваше да обича.
В тъмната мъгла хвърли една монета и изхвърча нагоре. Приземи се извън лагера и с лекота откри завоя на канала, който използваше като ориентир. От хралупата в едно криво дърво извади вързоп. Мъглопелерината, първият подарък, който му бе направил баща му. Безценен дар, който рядко използваше.
Знаеше, че постъпва глупаво. Но не можеше да надвие чувствата си. Човек не може да използва аломантия върху себе си.
Разви пелерината и извади нещата, които бе загърнал в нея — няколко стъкленици с метални разтвори и торбичка с топчета атиум.
Коленичи и постоя така известно време. После вдигна ръка и докосна гърдите си отляво. Над мястото, където туптеше сърцето.
Там имаше подутина. Винаги я бе имало. Не мислеше за нея постоянно, ала когато го правеше, забравяше за всичко останало. Тъкмо тя бе истинската причина никога да не носи наметала.
Беше му неприятно наметалото да се търка в миниатюрното острие, щръкнало от гърба му между лопатките. Главата на металния клин бе от предната страна и опираше гръдната кост.
„Време е да тръгваш“ — каза му богът.
Зейн се изправи и пусна мъглопелерината на земята. Обърна гръб на лагера на баща си и на всичко, което познаваше, и полетя към жената, която щеше да го спаси.
47.
И Аленди вярваше като тях.
Имаше една частица от душата на Вин, която дори не трепваше при мисълта за това колко хора е убила. Именно това безразличие я ужасяваше.
Стоеше на балкона на стаята си — преди малко се бе върнала от двореца. Град Лутадел тънеше в мрак пред нея. Беше заобиколена от мъглите, но знаеше, че не може да намери покой сред тях. Нищо вече не беше както преди.
Мъгливият призрак както винаги я наблюдаваше. Бе твърде далече, за да го види, но го усещаше. И — по-силно от него — усещаше и нещо друго. Могъщото туптене, което непрестанно се усилваше. Някога идваше отдалече, но вече не беше така.
Кладенецът на Възнесението.