Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
И сега чичо Джон сякаш за пръв път забеляза децата. Той дъвчеше бавно.
— Вземи — каза той на Том. — Аз не искам.
— Ти днес нищо не си ял — рече Том.
— Нещо ме боли коремът. Не ми се яде.
Том спокойно каза:
— Иди в палатката и яж там.
— Не ми се яде — повтори чичо Джон. — И в палатката ще ги виждам.
Том се обърна към децата.
— Вървете си — каза той. — Марш оттук. — Очите се откъснаха от котела и с недоумение се спряха върху лицето му. — Марш оттук. Не бива така. И без това няма да стигне за всички ви.
Майката разсипа по чиниите порциите с картофи — съвсем малки порции — и сложи чиниите на земята.
— Не мога да ги изгоня — рече тя. — Просто не знам какво да правя. Взимайте чиниите си и вървете вътре. А това, което остане, нека доядат те. Дайте ей тази чиния на Розашарн. — Майката се усмихна на децата. — Слушайте, деца — каза тя, — намерете си тресчици и ще ви дам, каквото остане. Само че да няма бой. — Децата стремглаво и мълчаливо хукнаха на разни страни. Едни от тях се затичаха да търсят трески, други отидоха в палатките си за лъжици. Майката едва свари да разсипе храната в чиниите и те отново я наобиколиха — мълчаливи и гладни като вълци. Майката поклати глава. — Какво да ги правиш? Но трябва да нахраня семейството. Семейството трябва да се нахрани. Рути, Уинфийлд, Ал! — високо извика тя. — Вземайте по-скоро чиниите си. Вървете с тях в палатката. — Тя виновно погледна чакащите деца. — Съвсем малко е — сконфузено каза тя. — Ще оставя котела на земята, а вие остържете останалото, само че никое от вас няма да се засити… Какво да правя? Не мога да не им дам нищо. — И като свали котела от огъня, тя го остави на земята и рече: — Почакайте малко. Още е горещо — и бързо влезе в палатката, та да не ги гледа. Семейството й седеше на земята — всеки с чинията си — и в палатката се чуваше как децата стържат котела с тресчици, лъжици и късчета ръждива тенекия. Котелът никак не се виждаше. Децата не говореха нищо, не се биеха, не спореха, но във всяко тяхно движение се чувствуваше желязна настойчивост и едва ли не ярост. Майката се обърна с гръб, за да не гледа това. — Така не може повече — каза тя. — Трябва да ядем скришом от другите. — Тресчиците и лъжиците вече стържеха дъното, а после децата се разотидоха, оставяйки остъргания котел. Майката погледна чиниите. — Вие сигурно не можахте да се нахраните добре.
Бащата стана и без да й отговори нещо, излезе от палатката. Проповедникът се усмихна и легна на земята, подложил ръце под главата си. Ал каза:
— Ще отида да помагам на един човек, поправя колата си.
Майката събра чиниите и тръгна да ги мие.
— Рути! — извика тя. — Уинфийлд! Донесете ми вода. — Тя им даде кофата и те тръгнаха със съда към реката.
До палатката се приближи една висока, широкоплещеста жена. Роклята й беше прашна, цялата в маслени петна. Жената вървеше с гордо вдигната глава. Като се спря на няколко крачки от палатката на Джоудови, тя войнствено погледна майката. После дойде по-близо.
— Добър ден — студено поздрави тя.
— Добър ден — отвърна майката и като стана от земята, бутна към новодошлата един сандък. — Седнете, моля ви се.
Жената се приближи още повече.
— Не, няма да сядам.
Майката въпросително я изгледа.
— Сигурно искате нещо.
Жената подпря ръце на хълбоците си.
— Искам да се грижите за собствените си деца, а моите да оставите на мира.
Майката широко отвори очи.
— Нищо не съм направила… — започна тя.
Жената се намръщи.
— Мойто момченце се върна цялото умирисано на задушено месо. Каза, че вие сте го нахранили. Намислили сте да се перчите със задушено! Не си струва. Аз и без това имам много грижи, та не ща детето ми да идва и да ме пита: „Защо ние нямаме задушено месо?“ — Гласът й трепереше от ярост.
Майката дойде съвсем близо до нея.
— Седнете — каза тя. — Седнете, нека поговорим малко.
— Не искам да сядам. Чудя се с какво да храня семейството си, а вие хоп — задушено!
— Седнете — повтори майката. — Отсега нататък няма да имаме месо, докато не получим работа. А ако не мен, а вас заобиколеха от всички страни толкова деца, какво щяхте да направите? И за нас не стигаше, но можеш ли да откажеш на децата, когато те гледат с такива очи?
Ръцете на жената се отпуснаха. Тя изпитателно погледна майката, после се обърна, бързо закрачи обратно и скривайки се в палатката си, спусна след себе си полите й. Майката я изпрати с поглед и отново коленичи до купчината алуминиеви чинии.