Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Точно за това исках да поговоря с теб. А ти вече си го разбрал.
— Да, разбрах го — потвърди Кейси. — Такива като нас са цяла армия, но без амуниция. — Том наведе глава и бавно прокара ръка по челото и косите си. — Навсякъде виждах това. Навсякъде, където спирахме. Хора изгладнели, намерят крехко месо и се нахранят, но и след това не чувствуват ситост. А когато най-сетне изгладнеят толкова, че не могат да търпят повече, ме помолват да им прочета молитва. И понякога се съгласявах. — Той прегърна колене и вдигна по-високо свитите си крака. — Преди мислех, че молитвите помагат. Прочетеш молитва — и всички неприятности се налепят по нея като мухи по мухоловка. Молитвата отлита и отнася всичко със себе си. А сега не смятам така.
Том каза:
— Молитвата никога не е давала месо. За това трябва свиня.
— Да — съгласи се Кейси. — И господ бог не плаща никому заплата. Хората искат да живеят човешки, да отглеждат децата си. А на старини всекиму се иска да седне на вратата на дома си и да погледа как залязва слънцето. А на младите пък им се иска да потанцуват, да попеят и да се любят. Да похапне, да попийне от време на време, да се труди — това му се иска на всеки. Да даде такава работа на мускулите си, че цялото му тяло хубаво да се измори. Божичко! Какво се разбъбрих.
— Я не бери грижа — рече Том. — Бъбри си — приятно е да те слуша човек. Но кога най-сетне ще зарежеш тези свои мисли? Нали трябва и за работа да се заловиш. И не само ти, а и всички ние. Парите са на свършване. Бащата даде пет долара, за да сложат на бабиния гроб табелка с надпис. Парите останаха съвсем малко.
Един кафяв дръглив пес се показа иззад една палатка, душейки нещо по земята. Той беше неспокоен и готов всеки миг да побегне. Като дойде съвсем близо до Том и проповедника, той изведнъж ги усети, вдигна глава, отскочи и с все сила хукна да бяга с подвита опашка. Кейси го изпрати с очи и каза с въздишка:
— Никому не принасям добро. Нито на себе си, нито на другите. Може би ще е по-добре да се махна. Ям храната ви, заемам място. А в замяна нищо не давам. Може би ще си намеря някъде постоянна работа, тогава ще ви платя поне част от дълга си.
Том отвори уста, издаде долната си челюст напред и почука по зъбите си с една суха пръчка. Очите му се взираха в лагера — в сивите палатки и колибите от тенекия и картон.
— Нямаше да е зле да се снабдим отнякъде с тютюнец — каза той. — Сума време как не съм пушил. В Макалистър никога не оставахме без тютюн. Понякога ми се иска да се върна пак там. — Той отново почука с пръчката по зъбите си и изведнъж се обърна към проповедника: — Ти никога ли не си бил в затвора?
— Не — отговори Кейси, — никога.
— Не бързай да ходиш там — рече Том. — Почакай мъничко.
— Колкото по-рано почна да търся работа, толкова по-скоро ще намеря.
Том го погледна с полузатворени очи, после отново си сложи каскета.
— Слушай — каза той, — проповедниците обичат да говорят все за мляко и мед, а тук няма нито едното, нито другото. Затова пък се вършат лоши неща. Местните хора се боят от тези, които са пристигнали тук, и насъскват срещу тях полицаите, надявайки се, че пристигналите ще се върнат обратно.
— Да — рече Кейси. — Знам това. А защо ме попита за затвора?
Том бавно заговори:
— Когато си в затвора… някак предусещаш всичко. Там не дават много да се приказва. С един-двама души — може, но щом се съберат повече хора, ги гонят. И ето, ти ставаш такъв, че предварително усещаш всичко. Ако се готви нещо… да речем, разяри се съседът ти, халоса надзирателя с дръжката на четката за дъски по главата… ти предчувствуваш, че ще стане това. Или пък бягство, или бунт… за това няма нужда да те предупреждават. Ти сам усещаш. Сам предчувствуваш.
— Е, и какво?
— Остани тук — каза Том. — Остани тук поне до утре. Нещо ще става. Говорих с едного… усуква го, хитрува, и май попрекали с това. Същински койот — тиха вода, цялото време нащрек, една дума излишна не казва… ала аз знам, че всяка крушка си има опашка.
Кейси го погледна и отвори уста да зададе някакъв въпрос, но като размисли, здраво стисна устни. Той бавно размърда босите си пръсти, после отдели една от друга ръцете си и протегна напред десния си крак така, че да го види.
— Добре — рече той. — Няма да заминавам веднага.
Том каза:
— Когато хората — добрите, кротки хора — не разбират какво става около тях… това значи, че трябва нещо да се очаква. Без нищо няма да мине.