Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ще остана — рече Кейси.
— А утре ще отидем да търсим работа.
— Добре — съгласи се Кейси и раздвижи пръстите си, гледайки ги съсредоточено. Том се облегна на лакът и затвори очи. Той чуваше неясните гласове на Роуз от Шарън и Кони, които долитаха от палатката.
Под брезента имаше гъста сянка и светлите триъгълници от двете страни изпъкваха ясно и отчетливо. Роуз от Шарън лежеше на дюшека, а Кони седеше до нея на колене.
— Трябваше да помогна на майка — каза тя. — Ала щом се помръдна, и веднага ми прилошава.
Погледът на Кони беше мрачен.
— Ако знаех предварително, че всичко ще стане така, нямаше да тръгна. Щях да се науча в нашия край да карам трактор и щях да получавам три долара на ден. С три долара можеш да си живееш царски и да гледаш кино всяка вечер.
Жена му се наежи.
— Нали вечер ще учиш радиокурса — каза тя. Кони дълго не й отговори. — Нали ще учиш? — попита Роуз от Шарън.
— Разбира се. Само че първо трябва да стъпя на крака. Да изкарам някоя и друга пара.
Тя се надигна на лакът.
— Да не си се отказал от плана си?
— Не… не съм се отказал, разбира се. Само че аз… не знаех, че ще трябва да живея в такива места като това.
Погледът на Роуз от Шарън стана суров.
— Щом трябва, ще го направиш — спокойно каза тя.
— Разбира се. Сам зная това. Трябва да стъпя на крака. Да изкарам някоя и друга пара. А може би щеше да е най-добре да си остана в къщи. Щях да се науча да карам трактор. Трактористите получават три долара на ден, а понякога и повече. — Очите на Роуз от Шарън изпитателно гледаха Кони и той почувствува, че тя го преценява, проверява. — Непременно ще уча — рече той. — Само първо да стъпя на крака.
Тя изрече с ожесточение:
— И докато дойде време да родя, ще си имаме собствен дом. Не искам да раждам в палатка.
— Разбира се — каза той. — Само първо да стъпя на крака. — Излезе изпод навеса и погледна майката, която се бе навела над огъня. Роуз от Шарън легна по гръб и се взря в покрива на палатката. После пъхна палец в устата си вместо запушалка и тихо заплака.
Коленичила край огъня, майката чупеше клони и ги пъхаше под котела със задушеното. Огънят ту припламваше, ту гаснеше. Децата — сега те бяха петнадесет на брой — мълчаливо стояха до огъня. И когато миризмата на яденето достигаше до ноздрите им, те леко сбръчкваха носове. Слънчевите лъчи блестяха в косите им, посивели от прах. Децата се чувствуваха неловко, но не си отиваха. Майката спокойно разговаряше с едно малко момиче, което стоеше в самия център на групата, гледаща жадно яденето. Момичето беше по-голямо от другите деца. То стоеше на един крак, чешейки със стъпало голия си глезен. Ръцете му бяха на гърба. Спокойните сиви очи гледаха настойчиво майката. То предложи:
— Дайте да ви начупя клони, мадам.
Майката вдигна глава.
— За да ти дам от яденето, нали?
— Да, мадам — спокойно отвърна момичето.
Майката мушна клоните под котела и те запращяха в огъня.
— Нима не си закусвала?
— Не, мадам. Тук няма никаква работа. Татко иска да продаде някоя и друга вещ, да купи бензин и да продължим напред.
Майката погледна момичето.
— А другите — и те ли не са закусвали?
Децата неловко пристъпиха от крак на крак и отвърнаха поглед от котела. Едно малко момченце каза горделиво:
— Аз закусих… и брат ми закуси… и тези две деца също, с очите си видях. Наядохме се до насита. Днес продължаваме напред, на юг.
Майката се усмихна.
— Значи, не сте гладни. Яденето няма да стигне за всички ви.
Малкото момченце издаде долната си устна.
— До насита се наядохме — повтори то и изведнъж рязко се обърна, затича към палатката си и се шмугна вътре. Майката тъй дълго гледа подир него, че момичето реши да й напомни:
— Огънят съвсем загасна, мадам. Искате ли да го разпаля?
Рути и Уинфийлд стояха сред децата, опитвайки се да запазят ледено спокойствие и достойнство. Те се държаха настрана и дори господарски. Рути погледна момичето със студени, ядовити очи. После клекна и почна сама да чупи клони.
Майката отхлупи капака на котела и разбърка месото с една пръчка.
— Добре, че не сте гладни всички. Онова момченце сигурно не е гладно.
Момичето презрително се усмихна.
— Кое — онова ли? Та то просто се перчи! Когато нямат нищо за ядене, знаете ли какво си измисля? Вчера идва и казва: ядохме кокошка. А аз видях какво ядоха само питки, както всички.