Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— И момичетата обичам. Но бих дал всичко, за да разглобя един ролс-ройс и пак да го сглобя. Един път все пак успях да надникна под капака на шестнайсетцилиндров кадилак. Истинска прелест! Вървя по една улица в Салисо — гледам, един шестнайсетцилиндров стои пред един ресторант. Вдигам капака на мотора и изведнъж от ресторанта излиза някакъв чичко и ми казва: „Какво правиш тук?“ А аз отговарям: „Нищо, гледам. Чудо машина!“ А той стои до мен. Сигурно никога не бе надниквал да види мотора. Стои до мен и гледа. Един такъв богат, със сламена шапка. С риза на райета и очила. И нищо не си приказваме двамата. Просто гледаме. А сетне той изведнъж пита: „Искаш ли да седнеш на волана?“
Флойд каза:
— Ех, че лъжа!
— Ей богу, така беше. „Искаш ли да седнеш на волана?“, тъй ми каза. А панталоните ми бяха мръсни. И му рекох: „Ще ви изцапам колата.“ — „Нищо, казва, само ще обиколим квартала.“ Седнах и обиколих осем пъти този квартал. Ама една машина! За чудо и приказ!
— Толкова ли беше хубава? — попита Флойд.
— Ах, не ми приказвай за нея! Да можех да я разглобя до последното винтче… всичко бих дал за това!
Ръката на Флойд, която се движеше отсечено, се спря. Той свали последния клапан от гнездото и го огледа.
— По-добре свикни с таратайките, защото шестнайсет цилиндрови коли едва ли ще имаш щастието да караш. — Флойд остави маткапа на стъпалото на колата и почна да чисти с едно длето нагара от блока. Две набити жени, гологлави и боси, минаха край тях, носейки заедно кофа с мътно бяла вода. Те тежко пристъпяха, едва понасяйки товара, и не вдигаха очи от земята. Слънцето вече клонеше на запад.
Ал каза:
— Тебе, изглежда, нищо не може да те развълнува.
Флойд още по-усърдно се зае с длетото.
— Тук съм вече шести месец — рече той. — Обикалям из целия щат и все си мисля как да изкарам някоя и друга пара и как по-бързо да сменям едно място с друго, та жената и децата да не седят без месо и картофи. Все тичаш като заек, а полза почти никаква. Просто храната не стига, каквото и да правиш. Уморих се вече. Толкова се уморих, че и нощите не ми стигат да си отдъхна. И какво ще правя занапред, просто не знам.
— Нима не може да се намери постоянна работа? — попита Ал.
— Не, постоянна работа няма да намериш. — Флойд изстърга останалия нагар от блока и изтри потъмнелия метал с парцал, напоен с масло.
В лагера пристигна една стара лека кола. В нея седяха четирима мъже — всички с мургави, сурови лица. Колата бавно се движеше между палатките. Флойд извика:
— Имахте ли късмет?
Колата спря. Мъжът, който седеше на волана, отговори:
— Къде ли не ходихме! Няма работа и за един човек! Трябва да се махаме оттук.
— Къде ще вървите? — извика Ал.
— И ние не знаем. Изръшнахме всичко наоколо. — И шофиращият отпусна спирачката и автомобилът бавно продължи напред.
Ал дълго гледа след колата.
— А според мен по-добре е да пътуват един по един. Сам по-скоро ще намериш работа.
Флойд остави длетото и тъжно се усмихна.
— Не разбираш още ти тези неща — каза той. — За такива пътешествия трябва бензин. А един галон бензин струва петнайсет цента. Тези четирима души не могат да пътуват с четири коли. Те събират по десет цента и купуват бензин. Тепърва ще разбереш всичко това.
— Ал! — Ал погледна Уинфийлд, който се бе спрял важно до него. — Месото е готово, майка ей сега ще сипва яденето. Върви, вика те.
Ал изтри ръцете си в панталона.
— Днес още не сме яли — каза той на Флойд. — Ще хапна и ще дойда пак.
— Щом искаш, ела.
— Ще дойда, ще дойда, защо не. — И той тръгна след Уинфийлд към палатката на Джоудови.
Край нея имаше много хора. Децата ограждаха котела с яденето с такава плътна стена, че майката, като се обръщаше, удряше в тях лактите си. Том и чичо Джон стояха до нея.
Майката смутено изрече:
— Не знам какво да ги правя. Трябва да нахраня семейството. А тези деца? — Децата стояха като вкаменени и я гледаха. Лицата им не изразяваха нищо, очите им се прехвърляха машинално от котела към алуминиевата чиния, която майката държеше в ръце. Очите неизменно следяха лъжицата, която се движеше от котела към чинията, и когато майката подаде на чичо Джон порцията, очите се впиха в нея. Чичо Джон гребна пълна лъжица и очите се вдигнаха нагоре заедно с нея. Чичо Джон лапна половин картоф и очите се насочиха към лицето му, следейки неговото изражение: вкусно ли е яденето, ще му хареса ли.