Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Обичаше го. Това откритие не се наложи в съзнанието й внезапно като лятна буря, а по-скоро като продължителен пролетен дъжд. Страдаше мъченически всеки път когато той си тръгваше. Желаеше го с цялото си същество…
В службата всички го наричаха Шавал, но тя научи малкото му име. Това бе нежната тайна, която заключи в сърцето си. Брюно. Брюно Шавал. Брюно, Брюно, шепнеше вечер в леглото си, очаквайки да дойде сънят, облечена в бяла нощница в стаята си на последния етаж. Сънуваше как я грабва и я полага на меко и удобно легло, покрито с плътна кадифена кувертюра в царско синьо, украсена със златни шевици. Отгатваше… твърдата изпъкналост, която се очертаваше под панталона му и караше женствеността й да се стреми неудържимо към тялото му, дарявайки му най-съкровеното, най-ценното си притежание, изцяло покорена на желанието му.
Метрото спря на станция „Курсел“. Дьониз Тромпет слезе от вагона, преди това прибра книгата в чантата си, която стискаше здраво под мишница от страх някой нехранимайко да не я изтръгне от ръцете й.
Мина през въртележката, щастлива и тъжна същевременно. Щастлива, че за няколко секунди бе надникнала в една страстна, бурна връзка, и тъжна, защото никога нямаше да изпита това сливане в едно на чувства и сетива. Никога нямаше да има красиви деца и лорд Тримейн никога нямаше да я забележи. Не й е било писано…
Ти си на петдесет и две, Дьониз, повтаряше си тя, докато се качваше по стълбите на метрото и прибираше в найлоновата обложка абонаментната си карта за цялата градска мрежа. Виж се, отпусната плът, набръчкано лице, не е останало нищо, което да вдъхне любовни чувства на който и да е мъж, минало ти е времето. Забрави за тези трепети. Не са за теб.
Това си нареждаше всяка вечер, докато се събличаше в тясната баня на апартамента на улица „Пали-Као“ в Двайсети район.
И все пак той редовно я посещаваше.
Беше изникнал ненадейно един ден.
С красивата си външност беше разведрил студената, навъсена зимна утрин и внезапно надигналото се желание я замая. Топлина заля лицето й. Мозъкът й сякаш престана да действа и сърцето й бясно се разтуптя. Въздухът се бе сгъстил и дишането й се затрудни. Той я завладя изцяло и без остатък, отвъд всички граници на благоприличието.
Имал среща с г-н Гробз и сбъркал вратата. Бе спрял за миг на вратата, осъзнавайки грешката си, бе се извинил, покланяйки се като истински джентълмен.
Тя бе подушила дискретно парфюма му, съчетание от сандалово дърво и лимонова кора, така ухаеше щастието в нейните представи.
Бе му показала къде се намира кабинетът на г-н Гробз и той си бе тръгнал неохотно.
Оттогава започна да я обикаля, оставяше на бюрото подаръче, въртеше се наоколо, замайваше главата й с уханието си на сандал и лимон. Също както в романите, въздишаше тя, също както в книгите! Същата осанка, същият нежен и натрапчив парфюм, същата бяла риза с отворена яка и триъгълник загоряла млада кожа, същата премерена и изтънчена сдържаност. Животът й се превръщаше в роман.
— Кажи, на кого принадлежиш, Дъониз?
— На теб, Брюно, на теб…
— Колко е нежна кожата ти… Защо досега не си се омъжила?
— Чаках теб, Брюно.
— Чакаше мен, скъпа моя нежна душичке?
— Да — въздишаше тя, свеждайки поглед към чатала му, почувствала през сивия му панталон подутината, която я заля с вълна от желание.
Устните им се сляха в екстаз…
Бил в процес на търсене на работа, както свенливо заявяваше, и се надявал да се върне във фирмата. Преди време работел тук, добавяше той, избягвайки да я поглежда. Имал хиляди планове, пътувал непрекъснато, председателствал заседания, имал хубав спортен автомобил. Винаги бързаше, обръщаше се към нея едва ли не грубо, с тон на надзирател, искайки лист хартия, фотокопие, фактура; тя трепереше пред мъжкаря, но нямаше причина за притеснение.
Той не й обръщаше внимание.
Но времето и липсата на работа бяха издълбали в него долина от сълзи. Вече не беше младият, наперен търговски кадър, който летеше по коридорите, а бледа, трепереща сянка, която търси смисъл на съществуването си. Очите му с цвят на уралски малахит нерядко се спираха на лицето й. Случваше се понякога да се изпусне и да заяви, сякаш се извиняваше, промених се, Дьониз, сега съм друг човек, да знаете, че животът ме постави на мястото ми, а тя се стараеше да се сдържа и да не започне да го утешава. Коя бе тя, за да си въобразява, че може да се хареса на такъв красавец?