Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Но един ден той си замина.
Нямаше вече кой да я вдига във въздуха, да докосва сърцето й, да й създава чувство за обвързаност, за близост. В такива моменти все по-силно се убеждаваше, че не представлява нищо… Ударът я улучи право в сърцето. Бум! Тя умря. Никой не забеляза, но тя знаеше, че кръвта й бавно изтича. Невидима рана, рана, за която не можеше да говори открито, да открои огромното й значение, защото подобно нещо се случваше на всички. Затвори се в себе си.
Продължаваше да губи кръв.
Гордо изправена, смъртнобледа, ужасно дребничка. Накрая се озова на улицата, в инвалидна количка. Стара, нещастна. И съвсем обикновена Обикновена с обикновеното си нещастие, което застигаше всички наоколо. Ненужна. Все едно бе задължително да си млад и скоклив и преизпълнен с планове, за да служиш за нещо, да бъдеш част от живота. Стари и сковани, хората все пак продължават да живеят.
Приличаше на тиквата в умивалника. Бе омекнала и мълчаливо се оставяше да я белят. Докато срещна Александър в парка…
Тази нощ любимият дойде.
Каза, че той е изпратил Александър и Филип при нея. За да не бъде повече сама. Обясни й, че все още може да бъде полезна на земята, да не губи надежда. Била сърцата жена, затова трябвало да се надява, да се бори. Отчаянието било равносилно на предателство. Да се отчае човек, било най-лесното. Да се оставиш да полетиш по нанадолнището, било естествената реакция на слабохарактерните хора.
И пак си бе тръгнал — без нея.
Въздъхна и обърса очи с опакото на ръката си.
Беше изплакала всичките си сълзи, но й остана навикът да проверява дали по страните й няма да се търкулнат една-две твърди като камъчета и да издрънчат тихо в умивалника.
Въздъхна отново и угаси искрата на раздразнение в очите си.
Обърна се към Филип.
— Тази нощ сънувах странен сън…
Извади тиквата от мивката и внимателно се зае да я бели, за да не изцапа красивата си сива рокля. Не искаше да слага престилка. Напомняше й за жените, които раздават храната в приютите за бедняци… Носеха престилки и с препълнен черпак пльоскаха в чиниите гнусната каша.
Кожата беше дебела и твърда. Ножът все се отплесваше. Съветът, който й бе дала продавачката, се оказа поредната шашма. Понеже никой не искаше да купува тиквите й, внос от Аржентина, по думите й торени с хубав органичен тор, ме баламоса с попарването с вряла вода. И аз й повярвах. Толкова ми се щеше да й повярвам…
Филип пристъпи, взе дъска и нож и предложи, оставете на мен, необходима е силна мъжка ръка, за да съблече тази дебелана.
— А вие много ли сте събличали досега? — осведоми се Бека с усмивка.
— Тази ми е първата, но ще я накарам да го стори…
— С яката си мъжка десница?
— Точно така.
Режеше тиквата на тънки резени, които редеше на дъската и които се белеха изключително лесно. Хващаш здраво резена и ножът не се плъзга и не отскача. Почистиха ножа от полепналите по него семки, махнаха ги и от пръстите си, опитаха няколко, изкривявайки устни в неодобрителна гримаса.
— И сега какво следва? — попита той, горд от постижението си.
— Слагаме резените в тенджера да се варят с малко мляко, солено краве масло и нарязан лучец. От време на време разбъркваме и чакаме да станат готови. Продавачката ми обясни, че ако попаря тиквата с вряла вода, кората й ще омекне.
— И вие й повярвахте.
— Исках да повярвам.
— Продавачите по принцип говорят какво ли не, само и само да пробутат стоката си.
— Имах нужда да й се доверя заради съня, който сънувах тази нощ.
— Тъжен ли беше?
— О, не! Всъщност не беше сън. Моят любим ме посети. Той идва понякога нощем, докосва ме, надвесва се над мен, чувствам го. Съвсем леко отварям очи. Сяда до мен и ме гледа с любов и разкаяние. Гледали ли сте филма „Духът и г-жа Муир“?
— Да, много отдавна… Беше включен в цикъл творби на режисьора Джоузеф Манкиевич, прожекциите бяха в Латинския квартал.
— Както и да е… Та, значи, той се появява. Също като капитана от филма.
— А говорите ли с него?
— Да. Също както във филма, ви казвам. Говорим си за доброто старо време. И за вас… Той твърди, че съм ви срещнала благодарение на него. Навремето много обичаше да се изтъква, мислеше, че без него съм изгубена. Имаше право до известна степен… Аз го слушам да говори и съм щастлива. Чакам да ме отведе. Само че той си тръгва сам. А аз оставам да тъгувам. Затова отидох да купя тиквата и да сготвя супа, искам да си намеря занимание.