Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— А се оказа, че не можете да я обелите.
— Може би защото мислите ми все още бяха заети с него, не можех да се съсредоточа изцяло в беленето. Подобни дейности изискват много внимание.
Тя тръсна глава, сякаш да прогони съня, и добави тихо с тънък глас, без капка високомерие и гняв:
— Чудя се защо ви разказвам всичко това.
— Защото е важно и защото сте развълнувана.
— Може и така да е.
— Всички си имаме своите лоши сънища… те ни издебват нощем, когато свалим гарда.
И Филип направи нещо невероятно. Нещо абсолютно непредсказуемо. После се чудеше как е могъл да го стори. Как се е престрашил. Седна на един стол, докато Бека запържваше лука до златисто, разбърквайки го с дървена лъжица.
Разказа й среднощния си кошмар.
— И аз сънувах тази нощ, Бека. С тази разлика, че беше сън наяве, бях буден. По-правилно е да кажа, че се разлюлях от тревога от глава до пети.
— Уплашихте се, защото се видяхте стар и самотен.
— И никому ненужен. Беше ужасяващо. Но не беше сън, беше констатация, която ме вледени от ужас.
— Значи, вие сте били духът — отвърна Бека, продължавайки да бърка с дървената лъжица.
— Дух в собствения си живот… Дух от плът и кръв. Ужасно е да се видиш като дух.
Той потрепери и се сви.
— Значи, огромната любов на Доти не може да се пребори с този страх така ли? — добави Бека и се зае да пуска един по един тънките оранжеви резени в тенджерата.
— Не…
— Знаех си. Като ви гледам, застанал до нея, ми се виждате прекалено блед. Тя ви обича, а вие не поемате нищо от любовта й.
Тя добави сол, пипер и започна да разбърква с голямата лъжица. Мачкаше тиквата, която бавно се разтапяше, образувайки оранжеви мехурчета, които се пукаха при допира със стените на съда.
— Любовта не ви придава цвят.
— А иначе обичам една жена… но нищо не предприемам.
— Защо?
— Не знам. Чувствам се стар… изхабен.
Тя чукна по печката с опакото на лъжицата и възкликна:
— Не говорете така! Нямате представа какво значи да си наистина стар.
— Едва тогава имаме право да се чувстваме ненужни, тъй като никой не ни обръща внимание, тогава сме едно нищо. Никой не ви чака вкъщи вечер, не се интересува как е минал денят ви, дали ви болят краката от тесните обувки, в които сте били цял ден… Преди това обаче има толкова неща за вършене. Нямате право да се оплаквате.
Тя го изгледа строго.
— От вас зависи какво ще сторите с живота си.
— И как да постъпя? — попита той, поглеждайки я заинтригувано.
— Знам как — отговори Бека, без да престава да бърка с лъжицата. — Знам толкова неща за вас. Наблюдавам ви… гледам как живеете.
— Без да ми казвате нищо.
Тя се усмихна дяволито.
— Не трябва да се разкрива всичко на момента. Трябва да се изчака другият да е готов да ви изслуша, иначе думите се разпиляват като камъчета в празното пространство.
— Ще ми кажете ли някой ден?
— Ще ви кажа, обещавам.
Тя остави лъжицата върху тенджерата и се обърна към него.
— И къде живее любимата жена?
— В Париж.
— Тогава заминавайте за Париж, за да й кажете, че я обичате.
— Тя го знае.
— Значи, сте й го казали?
— Не. Но тя го знае… и…
Той млъкна, сякаш тежките думи, с които трябваше да обясни, го дърпаха назад. Тя е сестра на съпругата ми Ирис… Ирис умря и Жозефин умря заедно с нея. Сега трябва да я изчакам да се върне към живота, това е в общи линии.
— Много ли е сложно? — прозря Бека, която следеше мислите му зад свъсените му вежди.
— Да.
— И затова не бива да повдигате темата?
— Вече казах доста, струва ми се, не смятате ли? В моето семейство не сме от приказливите. Никога не говорим. Многословието е признак за лошо възпитание. Запазваме нещата за себе си. Натикваме ги дълбоко в някой ъгъл и ги заключваме. И на вашето място се появява друг човек, който винаги постъпва както е прието и никога не се оплаква… Друг човек, който постепенно ви задушава.