Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Доти стана, облече пуловер върху розовата си пижама и излезе на пръсти от стаята, без да го събуди, затваряйки леко вратата.
Поздрави Бека с добро утро в коридора.
И той също трябваше да става.
Да забрави кошмара.
Нямаше да го забрави, сигурен беше, знаеше го.
Сутринта прекара в кантората, после обядва в „Улзли“ с приятеля си Станислас. Разказа му за нощните си страхове. Сподели, че се чувства нещастен и ненужен. Станислас възрази с думите, че няма ненужни хора и че има причина да сме тук на земята.
— Случайност не съществува, Филип, всичко си има причина. Станислас си поръча още едно кафе, силно, и добави, че щял да я открие. Едва тогава щял да се почувства щастлив. Дори нямало да се запита дали е щастлив, защото щяло да бъде очевидно, а на него търсенето на щастието му се струвало неоснователно, неуместно, безполезно, едва ли не идиотско. И Станислас цитира свети Павел: „Господи, остави ме на земята, докато смяташ, че има нужда от мен“.
— Ти вярваш в Бог? — замислено го попита Филип.
— Само когато ми отърва — отговори Станислас с усмивка. Вечерта се прибра вкъщи, Доти и Александър бяха отишли да плуват, Ани си почиваше в стаята си, Бека беше в кухнята. Решила бе да сготви супа от тиква. Бе сложила тиквата в умивалника и я поливаше с вряла вода, за да омекне кората и да я обели по-лесно.
— Вие умеете да готвите, Бека? — попита Филип, наблюдавайки я. Тя стоеше, гордо изправена. Погледна го, усмихна се широко и Филип долови леко раздразнение и високомерие в блесналия й поглед.
— Защо сте толкова учуден? — отвърна тя, продължавайки да полива тиквата с вряла вода. — Вероятно защото нямам дом ли?
— Не исках да кажа това, Бека, и вие отлично го знаете.
Тя остави тенджерката, взе един остър нож и зачака кората да поомекне.
— Внимавайте да не се порежете — додаде обезпокоено Филип.
— И защо трябва да се порежа? — отвърна Бека все така високомерно, без да го изпуска от очи, предизвиквайки го да й отговори.
Носеше сива рокля с голямо, украсено с дантела деколте и перлен гердан.
— Много сте елегантна, Бека — отбеляза с усмивка Филип, пренебрегвайки предизвикателния й въпрос.
— Благодаря — отвърна Бека с поклон и с все така блеснал от раздразнение поглед.
Трябваше да залъже с нещо ръцете си, иначе сърцето й започваше да бие като камбана. А когато се разхлопаше, сърцето й я тласкаше неизменно към нещастието, връхлитаха я черни мисли, от които я избиваше на плач. Ако имаше нещо, което не понасяше, то бе да се самосъжалява и да рони сълзи за незначителната си личност. Според нея, сравнена с други хора по света, далече по-нещастни от нея, незначителната й личност щеше да се окаже съвършено безинтересна. Сутринта, когато се събуди, си пусна малкото радио, което държеше под възглавницата си, за да запълва часовете на безсъние, и чу, че един милиард хора по света умират от глад. Още по-страшно: ежегодно техният брой нараствал със сто милиона… Бе обърнала очи към сивото утро, което се процеждаше през тънките бели пердета, и бе промърморила, гаден живот, гадни пари!
Отиде до магазинчето на ъгъла, където продаваха биопродукти, и купи една тиква. Защото беше кръгла, бузеста, оранжева и щеше да стигне за всички. Щеше да сготви супа за вечеря. Да залъже с нещо ръцете си… Да се съсредоточи върху най-дребните подробности, докато готви, за да забрави нещастието, което помнеше в най-малки подробности.
Миналата нощ любовта й пак я посети.
Тя протегна ръце, решила, че идва да я отведе, защото бе готова да го последва. Не очакваше нищо от бъдещето, затова най-добре да си замине веднага. Щеше да се получи като в оня филм с Джийн Търни и Рекс Харисън, когато призракът на отдавна починалия любим идва да прибере сивокосата и набръчкана г-жа Муир, а в края на филма тя изведнъж се подмладява, хваща го за ръка и двамата се отдалечават, окъпани в светлина… Красиви като влюбени младежи. Понякога мъртвата й любов идваше посред нощ, будеше я. Беше точно такъв, какъвто го помнеше, красив, млад, буен. Напомняше й, че е стара и самотна. Тя се задушаваше, искаше да се освободи от тялото си и да се хвърли в обятията му…
Беше остаряла, но любимият й бе останал млад и жив. Нейният отдавна мъртъв любим… същият, който я въртеше във въздуха в ритъма на танца, вдигаше я толкова високо, че тя сякаш порастваше… С поглед я издигаше в собствените й очи… Двамата заедно създаваха прекрасни балети, в които се редуваха чудни фигури, скокове, антреша, фуете, и животът бе прекрасен и велик, и тя не се боеше от старостта и самотата.