Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Обзе го безсилна ярост. Да узнае всичко това, най-после да прозре контурите на окончателния план на Врага, но да е безпомощен да направи каквото и да било, беше умопомрачително! Повече от всякога изпитваше нужда да действа, а вместо това беше осъден да витае като бездомен дух, докато тялото му висеше безполезно и напуснато.

„Мейгуин, трябва да намеря начин да се измъкна от това… това място. Трябва някак си да се върна. Всичко, за което двамата сме воювали, е там. Кулата на Зеления ангел в Хейхолт — това е Бялото дърво. Трябва да се върна!“

Мина много време, преди призрачният силует до него да отговори.

„Искаш да се върнеш при онази болка? При всички свои страдания?“

Саймън си помисли за всичко, което вече се беше случило и което все още можеше да се случи, за изтерзаното си върху колелото тяло и мъките, които беше изоставил зад гърба си, тръгвайки насам, но това не разклати решимостта му.

„Ейдон да ме пази, трябва. Не искаш ли и ти да се върнеш?“

„Не. — Неясният силует на Мейгуин потръпна. — Не. Не са ми останали никакви сили, Саймън. Ако нещо не ме задържаше тук, отдавна щях да съм изоставила всичко. — Тя сякаш пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, гласът й беше на ръба на риданието. — Има хора, които обичах, и знам, че много от тях са все още между живите. Особено един. — Тя се овладя. — Аз го обичах — обичах го, докато не се разболях от това. И той може би дори не беше безразличен, но аз бяха прекалено и глупаво горделива, за да го разбера… но това вече не е важно. — Гласът й заглъхна. — Не, това не е вярно. В живия свят за мен няма нищо по-важно от тази любов — но тя няма да се сбъдне. Не бих се върнала и започнала отново, дори да можех“.

Мъката й беше така разтърсваща, че Саймън остана безмълвен. „Има неща, които не могат да бъдат поправени“, помисли си той. Някои скърби си оставаха неутешими.

„Но съм сигурна, че ти трябва да се върнеш — добави тя. — При теб е различно, Саймън. И съм доволна да го узная, да открия, че все още има такива, които искат да живеят на този свят. Не пожелавам на никого да изпитва онова, което изпитвам аз. Върни се, Саймън. Спаси онези, които обичаш, ако можеш. А и тези, които обичам аз“.

„Но аз не мога. — Безсилието най-после измести стаения му гняв. Нямаше път назад. Двамата с Мейгуин щяха да обсъждат дреболиите от живота на единия и на другия вовеки веков. — Дори не знам защо го казах, тъй като не мога. Опитвах. Нямам сили да намеря отново тялото си“.

„Опитай. Опитай пак“.

„Мислиш, че не съм го правил ли? Не вярваш, че съм опитвал с всичките си сили? Свръх тях е!“