![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Зад реката се занизаха унилите пространства на Кафявите земи. Тук есента вече бе започнала да отстъпва място на първите признаци на зимата. Октомври почти изтичаше, почти две седмици прекараха в път хобитът и приятелите му. Сланата беше изсушила земята, горите стояха прозрачни, след като бяха окапали листата им.
На втория ден след прекосяването на реката от ниски космати облаци се изсипа първият сняг. Засега бялото покривало бе рехаво и се топеше, без да се задържи, но трябваше да бързат с всички сили, за да успят да залегнат в засада преди да се е разразила първата снежна буря.
Приближаваше краят на Великите Зелени гори, бившият Мраколес. Оголените хълмове постепенно се снишаваха, изглаждайки се, на север и североизток течаха плитки засега ручейчета, напояващи блатата около Дол-Гулдур.
Понякога в покритото със сиви облаци небе се различаваше силует на тежко размахващ криле гарван и нищо друго не нарушаваше спокойствието на безмълвните земи.
Роханците се простиха с отряда и завиха на югоизток, където още веднъж бил забелязан подозрителен дим, но отрядът не можеше да се отклонява, затова колкото и да искаха да помогнат на своите приятели и съюзници, Дългът неумолимо ги караше да продължават напред.
Приближаваха се към Дол-Гулдур.
Глава 8.
ДОЛ-ГУЛДУР
В старите, вече съвсем забравени времена от Втората епоха, в южните покрайнини на Великата гора, която се намира в Рованион зад Андуин, Саурон издигнал една от първите твърдини, получила име Дол-Гулдур. Но той не се задържал там и крепостта дълги векове стояла недостроена и изоставена. Горе-долу в двайсет и третия век на Втората епоха на света от вечния Мрак за пръв път изпълзяха Назгулите, Ездачите на Мрака, Призраците на Пръстена – ужасните слуги на Саурон Велики. Техен дом стана замъкът сред блатата и горите. Те го достроиха, стегнаха и той стана техен дом за много стотици години, в течение на които те тормозеха нещастния свят. Тук беше истинското съсредоточие на силата и властта им. Тук завършваше процесът на прехода им в света на сенките и ако столица на мрачната империя на Саурон беше, без съмнение, Барад Дур, то твърдина на Назгулите през цялото това време си оставаше Дол-Гулдур. Заповедите на повелителя им захвърляха Назгулите на самия край на земята, но след дългите походи те непременно се връщаха към своята първоначална твърдина. Сега насам осъзнато или не се стремеше и Олмер – съдбата на черната верига от събрани от него Мъртвешки пръстени трябваше да се реши именно под стените на Дол-Гулдур. Или отрядът, съставен от воините на Свободните народи, както и в дните на Войната за Пръстена щеше да изпълни дълга си и да прекъсне земния път на Господаря – или тъмното войнство, многократно усилило се, щеше се стовари с не изхабена за три века мощ върху противостоящия му Запад.
Конниците минаха редките гори, гъсто постлани с паднали есенни листа. Лека по лека дърветата се сгъстяваха, проходите зад гърбовете на ездачите бързо се изгубиха от поглед. Никъде никакви следи, нито пътеки, нито пътища. Някъде на изток от тях трябваше да са се съхранили останките на още един стар Сауронов път – друмът от Черните порти на Моранон до Дол-Гулдур, но време за търсене вече не оставаше. Те се движеха почти пипнешком, само приблизително следвайки общата посока на север. Храсталаците наоколо изглеждаха безжизнени, дърветата напираха на безкрайни редици – мрачни, сиви, еднакви, като че оттук не си беше отивала мрачната зима. Горестно се разнасяха стоновете на вятъра във високите оголени корони, под копитата жвакаше рядка есенна кал, смесена с блатни води. Тресавищата се приближаваха постепенно, изхвърляйки далеч напред мъхестите езици на недълбоките, измамно лесно проходими блата, обрасли с малки борчета, после тресавищата внезапно се разтваряха на ширина и дълбочина, завземайки големи пространства, в които намираха края си множество рекички, вземащи началото си на вододела. Придвижването на отряда рязко се забави. Влязоха в употреба дълги прътове, всяка крачка се постигаше с усилие. Конете потъваха до коремите, едва-едва пробивайки си път в лепкавата блатна кал.