Драконите на сломеното слънце [bg]

— Утре ще ми помогнеш ли да картографирам лабиринта от жив плет? — попита неговият съсед, гномът. — Измислих напълно нов научен подход към проблема. Решението ми обаче изисква наличието на помощник и чифт чорапи.

— Утре? — каза кендерът.

— Да, утре — повтори гномът.

Тас погледна Палин. Магьосникът погледна Тас.

— С удоволствие — отвърна кендерът. Той се изхлузи от стола. — Хайде, Гатанко. Щеше да ми показваш кораба си.

— А, корабът — гномът натъпка малко хляб в джоба си за по-късно. — Неразрушимия XVIII. Привързан е на док. Поне беше. Никога няма да забравя изненадата си, когато отидох да се кача на неговия предшественик, Неразрушимия XVII, само за да открия, че явно не е кръстен с най-подходящото име. Комитетът взе бързи мерки за промяна на дизайна обаче, и сега съм напълно уверен, че…

Палин проследи отдалечаването на Тасълхоф.

— Трябва да поговориш с него, Златна Луна — каза с нисък глас магьосникът. — Убеди го, че трябва да се върне.

— Да се върне към смъртта? Как бих могла да поискам нещо подобно от Тас? Или от когото и да било другиго?

— Зная — въздъхна Палин и потърка слепоочията си. — Повярвай ми, Първа учителко, бих искал да има някакъв друг начин. Но съм сигурен, че е трябвало да умре, а не е и светът е поел по грешен път.

— Но и ти признаваш, че не си напълно уверен дали Тасълхоф, жив или мъртъв, има нещо общо със световните проблеми.

— Не разбираш ли, Първа учителко… — започна кисело магьосникът.

— Прав си. Не разбирам. Така че какво очакваш да му кажа? — попита остро тя. — Как бих могла да те посъветвам, щом аз самата не осъзнавам напълно случващото се? — Златна Луна поклати глава. — Той сам трябва да вземе решение. Не желая да се намесвам.

Тя доближи ръка до гладката си буза. Усещаше, че пръстите докосват кожата й, но самата кожа остава безчувствена. Със същия успех можеше да докосва восъчния си образ.

Пиршеството най-сетне беше приключило. Златна Луна се изправи. Останалите също станаха почтително. Един от послушниците, бликащ от енергия младеж, започна да аплодира. И други подеха и съвсем скоро всички аплодираха и викаха от възторг.

Радостните възгласи изплашиха Златна Луна. Шумът ще привлече вниманието върху нас, бе първата й паническа мисъл. Чак секунда по-късно й остана време да се зачуди. Имаше необикновеното усещане, че са уловени в капан и че нещо зло търси в мрака. Чувството отмина бързо, ала възгласите им продължаваха да обтягат нервите й. Тя издигна ръце, за да ги накара да спрат.

— Благодаря ви, приятели. Скъпи мои приятели — каза Златна Луна, като овлажни изсъхналите си устни. — Аз… Моля ви да ме пазите в сърцата си, да отправяте към мен добрите си помисли. Чувствам, че се нуждая от тях.