![Драконите на сломеното слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/4/drakonite-na-slomenoto-slnce-bg-download.jpg)
Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Но нещата не се бяха получили точно по този начин.
Когато веднага след Войната на Хаоса боговете бяха изчезнали, Златна Луна не се присъедини към онези, които ругаеха решението им, но дълго скърби за тях. Осъзнаваше тяхната саможертва, или поне така смяташе. Боговете си бяха отишли, за да си отиде Хаосът, за да може светът най-сетне да намери мир. Навярно не ги разбираше напълно, но имаше вяра в тях, така че направи всичко възможно да облекчи горчивината и гнева, отровили живота на мнозина край нея.
Някъде дълбоко в сърцето си Златна Луна вярваше, че един ден боговете ще се завърнат. Тази вяра значително отслабна, когато се бяха появили чудовищните дракони, донесли ужас и смърт над цял Ансалон, и изчезна напълно, щом до нея достигна вестта, че отвратителната драконеса Малис е убила Речен Вятър и една от дъщерите им. Тогава Златна Луна пожела да срещне смъртта. И наистина щеше да се прости с живота, ако точно тогава при нея не бе дошъл духът на Речен Вятър.
Той я увери, че трябва да остане. Че трябва да продължи борбата, за да запази поне мъничко надежда за света. Понеже, ако го напуснеше, мракът щеше да победи.
В началото не искаше да се вслуша в думите му, но после бе решила поне да опита.
И наградата не закъсня. За втори път тя получи в дар способността да изцелява. Това не беше благословията на боговете, а по-скоро мистична сила, извираща направо от сърцето, която Златна Луна не разбираше напълно. Така тя отдаде дарбата си на останалите, а те се обединиха, за да построят Цитаделата на светлината. Там тя щеше да обучава в изкуството на изцелението и други като себе си.
Златна Луна остаря в тази Цитадела. Тогава отново видя духа на Речен Вятър — все тъй млад и красив, какъвто го помнеше. И макар той да прикриваше умело нетърпението си, тя усещаше, че едва се сдържа и очаква единствено нея, за да завърши пътешествието.
Златна Луна вдигна огледалото и се взря в лицето си.
Чертите на старостта бяха изчезнали. Кожата й бе гладка. Хлътналите бузи отново се бяха закръглили и бяха добили розов цвят. Очите й така или иначе бяха запазили неукротимия си блясък и кураж, и надежда, които винаги я бяха карали да изглежда млада в очите на нейните последователи. Тънките, посивели устни още веднъж бяха напъпили с цвета на корал. Косата й — единствената й суета, въпреки че с възрастта се бе посребрила — се бе запазила гъста и здрава. Сега тя протегна млада ръка и пръстите й докоснаха златисто великолепие, в което обаче имаше нещо странно. Сега косата й се струваше по-груба, отколкото я помнеше.
Внезапно си даде сметка защо толкова ненавижда този неискан, нетърсен и нежелан дар. Лицето в огледалото не беше нейното лице. Отражението там беше спомен за лицето й, и то спомен, който не бе неин. Беше чужд, като нечия друга идея за начина, по който е изглеждала. Лицето в огледалото бе съвършено, а Златна Луна добре знаеше, че никога не е било такова.
Същото важеше и за тялото й. Младо, енергично, силно, слабо в кръста, с пълни гърди. Не това тяло помнеше тя. Сегашното беше без болежки, без изгризани нокти или дори един мазол на петата.
Старата й душа не можеше да се вмести в тази нова плът. Старата й душа беше лека и весела, готова да поеме на път през вечността, доволна, че изоставя грижите на смъртните и техните неволи, но ето че нещо я бе заключило в затвор от кост, плът и кръв, които настойчиво изискваха своето. Не разбираше как или защо. Не успяваше да прозре причините. Знаеше само, че лицето в огледалото я ужасява.
Тя постави огледалото обърнато върху тоалетната масичка и като въздъхна дълбоко, се приготви да напусне единствения затвор, от който можеше да излезе, докато през цялото време копнееше да напусне друг.
През тази вечер появата на Златна Луна в залата на Големия лицей бе съпроводено с учудване и изумление. Точно както се опасяваше тя, трансформацията й бе приета за чудо и благословия.
— Чакайте само да се разпространят слуховете! — шепнеха учениците. — Чакайте само да чуят хората! Златна Луна победила старостта и надвила смъртта! Сега вече ще започнат да се стичат на тълпи!
Студенти и преподаватели се тълпяха около нея и се протягаха, за да я докоснат. Падаха на колене и целуваха ръцете й, после молеха да им даде благословията си и се отдалечаваха, преизпълнени с щастие. Само малцина се взираха по-внимателно и забелязваха болката и отчаянието върху младото, красиво лице, което същите тези хора разпознаваха най-вече заради сиянието в очите, заради мъдростта, с която бяха свикнали и уважаваха. Ала дори това сияние им се струваше само външен блясък — нездрав и трескав.