Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Силно се ядоса, когато заключителният терцет в първо действие, написан много грижливо, като че за да изтръгне викове „браво“ на този финал, бе развален от Фишер, който изфалшиви и отклони от верния тон другите двама певци. Искаше му се да изтича зад кулисите и да смъмри Фишер да не допуска друг път такова нещо, и че веднага ще спре представлението, ако той не се потруди да си научи добре партията. Гневът му беше толкова голям, че ван Свитен трябваше да го възпре. Фишер, певецът с най-хубавия глас, така да го изложи! Да не са подкупили баса? Първо действие завърши и мнозина го поздравиха с успеха, но той бе глух за техните похвали.
Настроението му се подобри чак когато започна арията на Блондхен в началото на второ действие. Гласът й предаваше точно изяществото и нежността на музиката така, както тя бе написана, и той мислено запя арията заедно с певицата. А и Осмин не направи грешки в последвалия дует с Блондхен.
Тъжната ария, написана за Костанца, в която тя изразяваше мъката си поради отсъствието на Белмонт, го просълзи. Кавалиери пееше толкова нежно, че той се зарадва, дето я беше предпочел пред Алоизия.
Констанце въздъхна с облекчение. Сега вече никой не кашляше, нито дюдюкаше.
Моцарт е много разточителен в музиката си, размишляваше Стефани, застанал зад кулисите, за да ръководи оттам спектакъла. Едва Кавалиери завърши една ария, изпълнена с душевна болка, веднага последва друга, която в известно отношение превъзхождаше първата. Моцарт отначало се съмняваше бива ли да поставя редом две дълги арии, изпълнявани от една и съща певица, и бе изтъкнал, че втората сцена е недостатъчно драматична. Но когато Стефани отказа да промени текста на либретото и се зае да доказва, че тъкмо в този момент Костанца трябва най-решително да се противопостави на пашата, композиторът изостави съмненията си и създаде ария, която блестеше с благородство и красота.
Кавалиери пееше, а на Стефани му се струваше, че чува тази ария „Marten aller Arten“ („Козните на страшната мъка“) за пръв път. Либретистът съзнаваше, че сцената наистина щеше да бъде много по-ефектна, ако се премести по-назад, както твърдеше Моцарт, но тя разкриваше какви са истинските възможности на една примадона и Кавалиери напълно се възползува от това. А публиката откликна така възторжено, че Стефани и сега се убеди колко умно постъпи, като ангажира Моцарт.
Която и ария да вземеш, всички са мелодични и наситени с драматизъм, мислеше ван Свитен. И как умее Волфганг да създава за второстепенните си герои мелодии също тъй прекрасни, както и за главните! Арията на Блондхен „Welche Wonne“ („Боже, в моите гърди светла радост пак цари“) беше чудесна. Ариите на Педрило също бяха възхитителни и отлично разкриваха образа. Дуетът, в който Педрило напива Осмин, плени ван Свитен; силно впечатление му направи и майсторският квартет на Белмонт, Костанца, Педрило и Блондхен, с който завършваше второ действие.
Констанце беше щастлива, че аплодисментите сега са достатъчно силни да заглушат дюдюканията; баронеса фон Валдщетен разговаряше с графиня Тун, а Вецлар си мислеше какво ли би било, ако Моцарт намери либретист, достоен за неговата музика.
Волфганг се мъчеше да разбере как императорът оценява операта, но последният беше така безстрастен, че композиторът не можеше да отгатне мислите му. Когато започна третото действие, Йосиф II съсредоточи цялото си внимание върху сцената и като че цял се превърна в слух.
Публиката пазеше гробно мълчание. „Сигурно вече са привикнали към лиричния характер на музиката — рече си Волфганг — и сега слушат с наслада.“
Арията на Белмонт върна графиня Тун в дните на нейната младост. Изгарящ от нетърпение да свърже съдбата си с Констанце, Моцарт бе вложил в музиката си заряда на трескавото очакване и й напомняше за времето, когато тя обичаше своя съпруг. Но колкото и силно да я развълнува арията на Белмонт, онова, което последва, надмина всичките й очаквания. Простичката серенада на Педрило я трогна така, както рядко я трогваше музикална пиеса.
Песента на Педрило, защото Волфганг не можеше да смята това за истинска ария — така простичка в композиционно отношение, — бе обаче за него нещо повече от музика. Тя беше неговият живот, неговото „аз“. Изгради мелодията с такава любов! Тази песен ще бъде неговото избавление, както той от своя страна ще избави Констанце. Дали тя разбира какво иска да й каже с тази музика?
Констанце се наведе напред, за да бъде по-близо до него, и потрепери, когато ръцете им се докоснаха. Той много я желаеше и искаше да й го каже, затова молеше бога неговата музика да внуши на Констанце това, което думите бяха безсилни да изразят.