Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Пратих съгледвачи веднага щом се уверих, че с тази пасмина тук е приключено. Има още три колони на десетина мили навътре.
— Всички са тръгнали на запад — вметна кротко Башийр, но изгледа Гедвин така рязко, че камък можеше да сцепи. — Успя — обърна се той към Ранд. — Всички отстъпват. Съмнявам се, че ще се спрат преди Ебу Дар. Не всички кампании свършват с триумфален марш по улиците на града, но тази приключи.
Изненадващо — а може би не — Вейрамон заспори, че трябвало да продължат напред и „да завземем Ебу Дар за славата на Властелина на утрото“, както се изрази, но „Властелинът“ се смая, като чу от самия Гедвин, че не би имал нищо против да помете още на няколко пъти тези сеанчанци и че не би имал нищо против да види Ебу Дар. Дори Айлил и Анайела прибавиха гласовете си в полза на това да сложат „веднъж завинаги край на сеанчанците“, въпреки че Айлил добави, че тя самата би предпочела да избегне участието си в този край. Беше съвсем сигурна, че лорд Дракона ще предпочете да остане с него.
Само Башийр и Грегорин предложиха да се върнат и занадигаха гласове да надвикат другите. Ранд ги слушаше мълчаливо. Мълчаливо и загледан на запад. Към Ебу Дар.
— Направихме това, за което дойдохме — настоя Грегорин. — В милостта на Светлината, да не смятате да завземете самия Ебу Дар?
Да завземе Ебу Дар. Защо не? Никой нямаше да го очаква. Пълна изненада, за сеанчанците, както и за всички останали.
— Има моменти, в които грабваш предимството и продължаваш напред — изръмжа Башийр. — И други, в които си взимаш печалбата и се връщаш у дома. Аз казвам, че е време да се при бираме у дома.
„Не бих имал нищо против да си в главата ми — каза с почти разумен глас Луз Терин, — стига да не беше толкова луд.“
Ебу Дар. Ранд стисна в ръката си Драконовия скиптър и Луз Терин изкряка.
Глава 24
Време за желязо
На десетина левги източно от Ебу Дар ракените се гмуркаха от прошареното с облаци зарево и кацаха на едно дълго пасище, белязано като полетна полоса от разноцветните ленти по високите пилони. Кафявата трева бе утъпкана и обгорена преди няколко дни. Цялото изящество на съществата във въздуха се изгубваше, щом присвитите им нокти докоснеха земята в тромавия си бяг; държаха кожените си криле, широки над сто крачки, високо, сякаш искаха отново да се понесат нагоре. Малко красота имаше и в ракените, които подтичваха непохватно по полосата, докато най-сетне не се отскубваха от земята, като крилете им почти докосваха короните на ниските маслинови дръвчета в края на полето. Едва след като наберяха височина, след като завиеха към слънцето и се зарееха към облаците, ракените възвръщаха достойното си великолепие. Приземяващите се летци не си правеха труда да слизат. Докато някой от наземниците вдигаше кошница, та ракенът да загълта от сушените плодове, едната жена на гърба му подаваше разузнавателния доклад на още по-старши наземник, а другата се накланяше на другата страна, за да получи нови заповеди от летец, твърде старши, за да хваща често сам юздите. Също толкова бързо, след като спреше, животното биваше откарвано да отпочине малко при другите четири, чакащи реда си да се понесат в този дълъг и изтощителен бяг в небето.
На бегом, провирайки се между движещите се части конница и пехота, вестоносци отнасяха разузнавателните доклади до огромната, увенчана с червен флаг командна шатра. Виждаха се гордо изпъчени тарабонски копиеносци и яки амадицийски пиконосци в добре строени карета, с нагръдници, боядисани на водоравни ивици с цвета на полковете, към които бяха прикрепени. Бойците от леката алтарска кавалерия, пръсната на малки отделения, караха конете си да танцуват на задните си крака, суетни, с червените ленти, кръстосали гърдите им, толкова различни от маркировката на всички други. Алтарците не знаеха, че този знак отличава нередовни части, на които не се разчита особено. Сред сеанчанските воини бяха представени именити и прославени с доблестта си полкове от всеки край на Империята, светлооки мъже от Алкуам, меденолики мъже от Н’Кон и черни като въглен мъже от Кховеал и Даленшар. Имаше и морат’торм, яхнали змиевидните си животни с тела, покрити с бронзови люспи, при вида на които конете цвилеха и скачаха уплашени, и дори няколко морат’гролм с техните тумбести, с издължени като клюнове муцуни носачи, но се открояваше отсъствието на онова, което винаги придружаваше една сеанчанска армия. Суд-дам и дамане все още си стояха по палатките. А капитан-генерал Кеннар Мирадж ценеше много високо сул-дам и дамане.