Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Но какво става? Два часа се минаха, а дрехите ми още ги няма. „Гласувам“ (с вдигнат пръст). Веднага с готовност отвориха хранилката: всички са се струпали, и един офицер, и втори. Тихо казвам, без изобщо да вдигам врява, не както едно време, когато крещях, а дори чак мързеливо (през ония години силата ми беше в тоя крясък, а сега — съвсем другаде ми е силата: книгите пълзят неотклонно): време е да ми върнете дрехите, всички срокове за дезинфекция минаха. „Изяснява се… Въпросът се изяснява.“ Какво толкоз има да изяснявате? Е, сега редът може да е друг. (Забравям да попитам момчетата: а техните — дълго ли са ги дезинфекцирали?) Момчетата ми казват: без палто сте загинал, нощес с едно одеяло ще ви е студено. Изведнъж вратата се разтваря широко, подполковникът приема парада, а още един чин ми носи второ одеяло, ново, от склада, още неизползвано. Момчетата са смаяни — що за птица съм аз?… Тъй значи, дезинфекцията ще продължи до утре заран? Странно. Както и да е. Сега какво още ми липсва? — да взема да се наспя. Бях свикнал да си лягам още в 9, не ме досрамява и в 8, а тук чак в 10 ще дадат официалния отбой, а след това върви заспивай. За утрешната първа схватка всичко ще реши първата нощ. Щастливото вечерно забавяне, мислите ми са отпуснати — да можеше сега да спечеля час-два-три. Приспивателни нямам и нощта ще е безсънна, сега му е времето да поспя. Но не бива: разрешено е да лежиш върху одеялото, без да се събличаш, без да се завиваш. Колко ми е ниско! (И как ли да скрия, че съм станал уязвим от ниското възглаве?) А момчетата — още по една цигара, хайде още по една, но всеки път проветряват. Черноокият се върти зад главата ми: „Кой ли може да ме е издал? Кой?? Само това ме интересува.“ С любимата си, очевидно жена му, уреждали по-баровски живот, според техните разбирания — туй-онуй от мебелите, а взели, че си купили и кола — в нормална страна един работник това може да го изкара с труд, а у нас трябва да се изхитриш против закона. Някакви монети му иззели при обиска, сега трябваше да дава обяснения за тях. „Чувай, тук има микрофони, бъди сигурен. Може и нищо да не е имало, разбираш ли? Повече наум си превъртай нещата.“ Замисли се. Поразказах им още нещичко от затворническия ми опит, само колкото да дочакам времето за сън. Не щеш ли — издрънча ключалката. Съвсем както се случваше на Лубянка — малко преди отбоя те викат за разпит. Ама сега нали уж не разпитвали нощем? (То аз и денем няма да се разприказвам.)