Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Другият страж, по-възрастен, кривокрак и нисък, се приближи.
— Тези глупаци, прииждащи по пътя, те притесняват, нали? — попита той с усмивка, която показа повече дупки, отколкото зъби.
Първият се озърна към портала.
— Преди няколко години за малко щяло да има безредици.
— Бях тук — каза старият, загледан в камъните. — Наложи се да извадим оръжията, да пуснем малко кръв. Побягнаха като стадо и не мисля, че са забравили урока. На твое място не бих се тревожил толкова. Това май не ти е обичайният наряд, а?
— Не. Замествам един приятел.
— Е, затова са приятелите, нали? Къде пазиш обикновено?
— От полунощ до третата камбана на Деспотския барбикан — отвърна Трошачът на кръгове. И намести отново шлема си; надяваше се, че невидимите „приятелски“ очи са забелязали сигнала. Жената, преминала през портата само преди няколко минути, отговаряше съвсем точно на описанието на Змиорката. Трошачът на кръгове знаеше, че не е сбъркал.
Приличаше на наемник и се опитваше да скрие петната кръв от рана на рамото си. Беше я огледал само за миг. Годините практика обаче правеха този миг съвсем достатъчен. Погледът му беше уловил всичко, за което пратеникът на Змиорката му бе поръчал да гледа.
— Тоя пост е отвратителен — каза старият до него, обърна се и погледна с присвити очи към Деспотския парк. — А съм тук още от зори. — Поклати глава. — Кучите му синове здравата ни товарят напоследък, и то когато градът гъмжи от имперски шпиони и други такива.
— От лошо по-лошо става — съгласи се Трошачът на кръгове.
— Аз съм тука вече три часа и отгоре, ама да ме пуснат за малко да се видя с жена си и децата на празника? — Старият се изплю отново. — Няма начин. Берът трябва да стърчи и да гледа как разни лентяи си правят кефа в някое скапано имение.
Трошачът на кръгове затаи дъх, после въздъхна.
— Празненството на лейди Симтал, нали?
— Точно тъй. Скапаните съветници ще ми се дуят наоколо. А мен краката ми се подуха да стърча тука като някоя скапана статуя.
„Това му се вика късмет“, усмихна се на себе си Трошачът на кръгове. Следващият пост на спътника му беше точно там, където го искаше Змиорката. Нещо повече, старият се оплакваше от този наряд.
— Е, тия статуи им трябват на тях. С тях се чувстват по-сигурни. — Пристъпи към Берът. — Не каза ли на сержанта, че краката ти са подути?
— Какъв смисъл? — оплака се Берът. — Той само дава заповедите и нищо не го интересува.
Трошачът на кръгове се загледа към улицата, все едно че премисляше нещо, после сложи ръка на рамото на стария страж и го погледна в очите.
— Виж, аз семейство нямам. За мен тоя ден си е като всеки друг. Ще го изкарам вместо теб, Берът. Другия път, като поискам почивка, обаче ще ми го върнеш.
Очите на стария мъж светнаха от искрена радост.
— Нерруз да те благослови — рече той и се ухили. — Готово, приятел. Ей, та аз дори името ти не знам.
Трошачът на кръгове се усмихна и му го каза.
Веселието се вихреше повече по улиците, затова кръчмата на Куип беше почти празна. Адюнкта Лорн спря за миг на прага. До слуха й достигнаха няколко гласа и трополене на дървени карти.
Тя пристъпи в ниското помещение. От ъгъла я изгледа някаква раздърпана жена. До отсрещната стена имаше маса, на която седяха трима души. На светлината на лампата сред локвичките разлята бира проблясваха древни монети. Мъжете държаха карти.
Мъжът с гръб към стената, с обгоряла кожена шапка на главата, вдигна очи, срещна погледа на Лорн и й махна към празния стол.
— Заповядайте, адюнкта. Елате да се включите в играта.
Лорн примигна и скри стъписването си, като сви рамене.
— Не играя на комар. — И седна на паянтовия стол.
Мъжът огледа картите си.
— Нямах предвид това.
Тоя, дето седеше вляво от него, измърмори:
— Хедж има предвид нова игра.
Тя се обърна и го изгледа. Мършав, нисък и със здрави китки.
— А твоето име, боец? — попита тихо Лорн.
— Фидлър. Тоя, дето губи в момента, е Малът. Очаквахме ви.
— Разбрах — сухо каза Лорн и отпусна гръб в стола. — Разузнаването ви ме впечатли, господа. Сержантът да е наблизо?
— Обикаля по задачи — каза Фидлър. — След десетина минути трябва да се появи. Взели сме задната стая в тоя миши капан. Точно срещу вътрешната стена.
Хедж добави:
— Двамата с Фид я прокопахме проклетата стена, цели седем стъпки е дебела в основата. Има една изоставена къща откъм страната на Дару. — Ухили се. — Това ни е задната врата.
— Значи вие сте сапьорите. А Малът? Той е лечителят, нали?
Малът кимна, без да откъсва поглед от картите си.