Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— Стига, разбира се, плановете на Страф да са такива, каквито предполага Клъбс — посочи Хам. — Защото е напълно възможно просто да се изтегля, за да ограничи загубите си и да изостави напълно Лутадел.
— И в двата случая — рече Клъбс — едва ли много хора ще могат да се спасят от града. Нито Страф, нито Джастис няма да пропуснат големи групи бежанци. В този момент хаосът и страхът по улиците им служат много по-добре, отколкото намаляването на населението. Може би ще успеем да измъкнем неколцина конници — особено ако сред тях е и Вин. Но всички други ще бъдат оставени на милостта на колосите.
Стомахът на Бриз се сви. Клъбс говореше толкова равнодушно… нехайно. Но той си беше такъв. Не беше песимист, просто казваше неща, които според него другите не желаеха да признаят.
„Някои от оцелелите скаа ще се превърнат в роби на Страф Венчър — помисли си Бриз. — Но тези, които се бият и които са били на показ пред останалите през изминалата година, са обречени. И аз също. Вярно е. Този път няма измъкване“.
— Е — подкани ги Сейзед и разпери ръце. — Съгласни ли сме, че тези четиримата трябва да заминат?
Всички кимнаха.
— В такъв случай да обсъдим подробния план за тяхната евакуация — продължи Сейзед.
— Можем да внушим на Елънд, че опасността не е твърде голяма — предложи Доксон. — Ако повярва, че градът ще издържи на продължителна обсада, може би ще се съгласи да придружи Вин на някоя мисия. Няма да разберат какво става, преди да е твърде късно.
— Добро предложение, Доксон. — Сейзед кимна. — Мисля, че можем да работим с идеята на Вин за Кладенеца на Възнесението.
Обсъждането продължи и Бриз се отпусна доволно назад. „Вин, Елънд и Дух ще се спасят. Ще трябва да убедя Сейзед и Алриане да замине с тях“. Огледа присъстващите и забеляза, че те също изглеждат поуспокоени. Доксон и Хам се бяха помирили и дори Клъбс кимаше замислено, докато останалите обсъждаха различни предложения.
Бедствието идеше. Но по някакъв начин мисълта, че има хора, които ще се спасят — най-младите членове на групата, тези, в които бяха надеждите, — караше останалите да приемат по-леко предстоящото поражение.
Вин стоеше неподвижно сред мъглите, вдигнала поглед към тъмните кули, колони и бойници на Кредик Шау. В главата й отекваха два звука. Мъгливият призрак и по-силният далечен тътен.
Тътенът ставаше все по-настойчив.
Тя закрачи бавно към Кредик Шау, като се стараеше да не обръща внимание на звуците. Хълмът на хилядата кули, някога дом на лорд Владетеля. Беше изоставен от близо година — никой не бе посмял да се настани тук. Мястото все още навяваше страхопочитание. Напомняше за него.
Лорд Владетеля беше чудовище. Вин помнеше добре нощта преди повече от година, когато бе дошла тук с намерение да го убие. Да свърши работата, за която Келсайър неусетно я бе подготвил. Беше минала точно през този двор, покрай стражниците при вратата.
Тях бе пощадила. Келсайър сигурно щеше да си пробие път с бой. Но Вин ги бе убедила да я пуснат, да се присъединят към бунта. Постъпка, която й спаси живота, когато по-късно един от същите тези мъже, Горадел, доведе Елънд в тъмницата, за да помогне при спасяването на Вин.
В известен смисъл Последната империя бе съборена именно защото тя не бе постъпила като Келсайър.
Но нима можеше да гради бъдещи решения върху една случайност? Всичко това й се струваше твърде алегорично. Като приказка за деца, носеща съответната поука.
Никой не й бе разказвал приказки. Беше оцеляла в свят, в който мнозина умряха. На всеки урок като този с Горадел имаше десетки, завършили трагично.
И да не забрави самия Келсайър. В края на краищата той се оказа прав. Уроците му бяха съвсем различни от детските приказки. Келсайър ставаше дързък, дори възбуден, когато избиваше хората, изправили се на пътя му. Смяташе ги за дребна пречка по пътя към голямото, истинско добро, погледът му неотклонно бе втренчен в събарянето на империята и евентуалното създаване на кралство, като това, което по-късно основа Елънд.
И беше успял. Защо и тя не можеше да убива като него, с ясното съзнание, че изпълнява своя дълг, без чувство за вина? Винаги се бе страхувала от крайните действия на Келсайър. Но може би тъкмо благодарение на тях той бе постигнал успех?
Навлезе в мрачните приземни коридори на двореца и краищата на мъглопелерината й прокараха черни дири върху дебелия слой сажди. Мъглите, както винаги, останаха отвън. Те не проникваха в сградите — или, ако го правеха, обикновено не се задържаха дълго. Заедно с тях тя остави зад себе си мъгливия призрак.