20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Вие можете да ме възнаградите веднага, дори свръхочакванията ми.
— Как така?
— Наградата е под ръка, почти я държа в ръцете си.
— Каква е тая награда? — попита Кромуел. — Да ви предложа злато? Или искате чин? Или желаете да управлявате област?
— Ще изпълните ли молбата ми?
— Да видим най-напред каква е.
— Милорде, когато ми казвахте: „Ще изпълните една заповед“, нима ви казвах някога: „Да видим каква е тая заповед“?
— Но ако желанието ви е неизпълнимо?
— Когато вие желаехте нещо и ми поръчвахте да го изпълня, отговарях ли ви някога: „Това е невъзможно“?
— Не молба е такъв предговор…
— О, бъдете спокоен, милорде — рече Мордаунт просто, — тя няма да ви разори.
— Е добре — каза Кромуел, — обещавам да изпълня молбата ви, доколкото е в моята власт. Говорете.
— Милорде — продължи Мордаунт, — тая сутрин уловиха двама пленници: дайте ми ги.
— Нима предлагат значителен откуп? — попита Кромуел
— Напротив, мисля, че са бедни, милорде.
— Значи те са ваши приятели.
— Да, те са ми приятели, скъпи приятели, и бих дал живота си за техния живот.
— Добре, Мордаунт — каза Кромуел с радостно движение, като придоби отново по-добро мнение за младия човек, — добре, давам ти ги; не искам дори да зная кои са; прави с тях каквото искаш.
— Благодаря ви, милорде — извика Мордаунт, — благодаря! Занапред животът ми ви принадлежи, и дори да го загубя, пак ще ви бъда задължен. Благодаря ви, вие заплатихте щедро службата ми.
Той падна на колене пред Кромуел, улови ръката му и я целуна въпреки усилията на пуританския генерал, който не искаше или се показваше, че не иска тая почти царска почест.
— Как! — каза Кромуел, като го питаше на свой ред, когато той ставаше. — И нищо повече? Никаква награда? Нито злато, нито чинове?
— Вие ми дадохте всичко, каквото можехте да ми дадете, милорде. и днес ние си уредихме напълно сметките.
Мортаунт изскочи от палатката на генерала с неописуема радост, която бликаше от сърцето и от очите му. Кромуел го последва с очи.
— Тоя човек уби чичо си! — промърмори той. — Уви! Ето какви са служителите ми! Може би този, който не иска или сякаш не иска нищо. е поискал пред бога повече, отколкото тези, които се домогват до златото на провинциите и хляба на нещастните. Никой не ми служи безплатно. Чарлз, който ми е пленник, има още приятели може би, а аз нямам.
И като въздъхна, той потъна отново в мислите си, прекъснати от Мордаунт.
XXX. БЛАГОРОДНИЦИТЕ
Докато Мордаунт вървеше към палатката на Кромуел, д’АрТанян и Портос водеха пленниците си в къщата, определена за тях в Нюкясл.
Заповедта, дадена от Мордаунт на сержанта, не се изплъзна от гасконеца; ето защо той даде знак с очи на Атос и Арамис да бъдат крайно предпазливи. И тъй Арамис и Атос вървяха мълчаливо край победителите си; това не беше мъчно за тях, защото всеки беше зает с мислите си.
Мускетон се учуди безкрайно много, когато от прага на вратата видя да се приближават четиримата приятели, последвани от сержанта и десетина души. Той си потърка очите, като не вярваше, че вижда Атос и Арамис, но най-после трябваше да признае неоспоримия факт. Тъкмо се готвеше да ги обсипе с възторжени възгласи, когато Портос го накара да мълчи с поглед, който не допускаше възражения.
Мускетон се облегна на вратата, като чакаше да му се обясни това необикновено явление; най-много беше потресен от това, че четиримата приятели сякаш не се познаваха вече един други.
Д’Артанян и Портос заведоха Атос и Арамис в къщата, в която бяха отседнали в навечерието и която им беше дадена от генерал Кромуел: тя беше на ъгъла на една улица, пред нея имаше градинка, а на завоя в съседната улица се намираха конюшни.
Прозорците на приземния етаж, както често се среща в малките провинциални градове, бяха с железни пръчки, също като прозорците на затвор.
Двамата приятели вкараха пленниците си вътре, а самите те останаха на прага, като заповядаха на Мускетон Да заведе четирите коня в конюшнята.
— Защо не влезем заедно с тях? — попита Портос.
— Защото най-напред трябва да видим какво искат от нас тоя сержант и десетината войници с него — отговори Д’Артанян.
Сержантът с хората си се настани в градинката.
д’Артанян запита какво желаят и защо са останали тук. — Получихме заповед да ви помагаме да пазите пленените. — отвърна сержантът.
На това нищо не можеше да се възрази; напротив, то беше любезно внимание и трябваше да се поблагодари на тоя, който ги бе изпратил. Д’Артанян поблагодари на сержанта и му даде една крона — да пие за здравето на генерал Кромуел.