20 години по-късно

— На никого, счупи я.

— Добре е постъпил; но още по-добре щеше да направи да не я чупи, да я употреби с по-голяма полза.

Настъпи минутно мълчание.

— Струва ми се, че командирът на полка, който охраняваше краля, Чарлз, е убит? — каза Кромуел и загледа втренчено Мордаунт.

— Да, господин генерал.

— Кой го уби?

— Аз.

— Как се казваше?

— Лорд Уинтър.

— Чичо ви! — извика Кромуел.

— Чичо ми? — възрази Мордаунт. — Предателите на Англия не са ми роднини.

Кромуел се замисли за минута, като гледаше младия човек; след това с тая дълбока меланхолия, която тъй добре изобразява Шекспир, каза:

— Мордаунт, вие сте ужасен служител.

— Когато господ заповядва, няма какво да се разсъждава — каза Мордаунт. — Аврам вдигна нож над Исак, а Исак беше негов син.

— Да — рече Кромуел, — но господ не допусна жертвоприношението.

— Аз погледнах около себе си — отговори Мордаунт, — но не видях нито козел, нито козле в храстите на полето.

Кромуел се наведе.

— Вие сте железен човек, Мордаунт — каза той. — д как се държаха французите?

— Като храбри хора — отвърна Мордаунт.

— Да, да — промърмори Кромуел, — французите се сражават добре; и наистина, ако далекогледът не ме излъга, струва ми се, че ги видях в първата редица.

— Там бяха.

— Все пак след вас.

— За това са виновни конете им, а не те. Настъпи пак минутно мълчание.

— А шотландците? — попита Кромуел.

— Те удържаха думата си и не се помръднаха от мястото си — каза Мордаунт.

— Мръсници! — промърмори Кромуел.,

— Офицерите им искат да ви видят, господин генерал.;

— Нямам време. Заплатиха ли им?

— Нощес.

— Нека се махат тогава, нека се върнат в планините си, нека скрият там срама си, ако планините им са достатъчно високи за това; нямам вече работа с тях, нито те с мене. А сега идете си, Мордаунт.

— Преди да си отида, искам да ви задам няколко въпроса, господин генерал, и да ви помоля за нещо, господарю мой.

— На мене ли? Мордаунт се поклони.

— Аз идвам при вас, моя герой, моя покровител, моя баща, и ви питам: „Господарю, доволен ли сте от мене?“ Кромуел го погледна учудено. Младият човек остана невъзмутим.

— Да — каза Кромуел, — откакто ви познавам, вие не само изпълнявахте дълга си, но и бяхте верен приятел, ловък посредник, добър войник.

— Спомняте ли си, господин генерал, че аз пръв дадох идеята да влезем в преговори с шотланците за предаването на краля им?

— Да вярно е, идеята е ваша; моето презрение към хората още не беше стигнало до такава степен.

— Добър посланник ли бях във Франция?

— Да, вие добихте от Мазарини всичко, което исках.

— Биех ли се винаги разпалено за вашата слава и за вашите интереси?

— Може би прекалено разпалено, за което ви укорявах преди малко. Но какво целите с всички тия въпроси?

— Искам да ви кажа, милорде, че дойде време, когато с една дума можете да ме възнаградите за всичките ми заслуги.

— А! — рече Оливер с леко презрително движение. — Наистина аз забравих, че всяка услуга изисква възнаграждение, че вие ми служихте, а още не сте възнаграден.