Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Впрочем, помисли тя, предполагам, че изобщо не й дреме за къщата. В момента сигурно си лакира ноктите на краката, маже се с кремове и си парфюмира косата, слага спирала на миглите на големите си сини очи. Написа й есемес, за да й съобщи, че е пристигнала благополучно.
Ирис се събуди, потисната от някакво тревожно чувство, вцепенило цялото й същество, което я държеше в плен. Беше 16 август. Каза й петнайсет дни. Тя сложи телефона на възглавницата и зачака.
Сигурно нямаше да й звънне веднага. Това време свърши. Даваше си сметка, че беше прекрачила непростимо границата, наричайки го лъжец. При това на обществено място! Изненаданият поглед на сервитьора, когато извика: „Лъжец! Вие сте лъжец!“ Ерве нямаше да й прости току-тъй. Беше й наложил петнайсет дни мълчание. Щяха да последват и други наказания.
Не искам да зная! Този човек ме учи на любов. Дресира ме отдалеч, без думи. Между бедрата й припламна тръпка и тя се сви на кълбо, за да удължи огъня в себе си. Значи това е любовта? Тази мълниеносна болка, която поражда желание да умреш... Трепетното очакване, когато личността ти се губи, когато стоиш с изпънат врат, за да ти нахлузят оглавника, да ти завържат очите и да те изправят до стълба на саможертвата. С него бих стигнала докрай. Ще измоля прошка, че го обидих. Той държеше да ме преведе през целия път на любовта, а аз капризно тропах с крак като разглезено момиче. Исках целувка, клетви, а той ме въвеждаше в светая светих. Бях пълна нещастница.
Тя се взираше в телефона, умоляваше го да звънне. Ще кажа... Ще внимавам какво говоря, за да не го засегна и да разбере, че се предавам. Ще му кажа: Ерве, чаках ви и осъзнах, просветна ми. Правете с мен каквото пожелаете. Не искам нищо, само ръцете ви по тялото ми, те да ме моделират като глина. Ако още не е дошло времето, заповядайте ми да чакам и ще се подчиня. Ще остана затворена вътре в тези четири стени и ще свеждам очи при вашата поява. Ще пия, ако ми заповядате, ще ям, ако ми наредите, ще се прочистя от суетния гняв, от капризите на малко дете.
Тя въздъхна радостно и толкова дълбоко, че сякаш щеше да припадне.
Той ме научи на любов. Това неизразимо щастие, което търсех, трупайки, а напротив, трябваше да се отдавам, да раздавам, да се освободя напълно... Той намери мястото ми в моя живот. Сега ще стана, ще си облека роклята с цвят на слонова кост, която той ми купи, ще вържа панделка в косата си и ще седна до вратата да чакам. Няма да се обади по телефона. Ще звънне на вратата. Ще отворя вратата със сведени очи, без никакъв грим на лицето и ще кажа...
Часът на истината наближаваше.
През целия ден напрягаше слух, дебнеше да чуе крачките му, вдигаше телефона да провери дали работи.
Той не дойде.
На следващата сутрин на вратата звънна Ифижени.
- Няма ли я госпожа Кортес?
- Замина на почивка.
- А, така ли? - разочарова се Ифижени.
- Сигурно цялата сграда се е опразнила - поде Ирис с желание да поведе някакъв разговор.
- Останахте само вие и господин Льофлок-Пинел, който се върна снощи.
Сърцето на Ирис подскочи. Върнал се е. Ще й се обади. Тя затвори вратата и се облегна на нея, изтощена от радост. Да се приготвя, бързо да се приготвя. Няма да позволя на никого да застане между нас.
Тя отвори вратата и извика Ифижени по стълбите, обясни, че заминава за няколко дни при приятелка и тя да събира пощата при себе си. Ифижени сви рамене, пожела й „приятна почивка, ще ви се отрази добре“.
Хладилникът беше зареден, нямаше да се налага да излиза.
Взе си душ, облече роклята слонова кост, завърза косата си с панделка, изчисти червения лак и седна да чака. Денят мина в очакване той да се появи. Не смееше да увеличи звука на телевизора, да не би да не чуе телефона или трите дискретни почуквания по вратата. Знае, че съм тук. Знае, че го чакам. Нарочно ме кара да чакам.
Вечерта си отвори консерва равиоли. Не беше гладна. Изпи чаша вино, после още една, за да си вдъхне смелост. Стори й се, че чува музика в двора. Отвори прозореца: оперна музика. После чу гласа му... Говореше по работа по телефона. Проучвам документите за сливането... Тя потрепери, затвори очи. Ще дойде, ще дойде.
Прекара цялата вечер в очакване, седнала до прозореца. Операта свърши, светлината угасна.
Той не дойде.
Тя заплака, седнала на стола, облечена в красивата си рокля слонова кост. Не бива да я цапам. Прекрасната ми булчинска рокля.